Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
— Врани, Шулц — изсумтя Тави, — струва си да измислиш нещо по-умно. Дори да изглеждам като себе си, няма гаранция, че не съм двойник, създаден от водно призоваване. Извикай Фос, трибун Антилар или Антилус, нека те да ме разпознаят.
Шулц се ухили.
— Да, сър. Останете на място, сър. — Той се поколеба. — Предполагам не искате да го правите тайно, иначе нямаше да викате толкова силно, нали?
Тави се ухили в отговор.
— Тук е студено, центурион. Не можеш ли да ни арестуваш?
— Да, сър — отговори Шулц. — Ако вървите около шестдесет стъпки на изток, сър, там има отвор. Стражата ще ви посрещне там, сър.
— Благодаря, центурион, разбрах.
Тави обърна коня си и Ерен го последва покрай стената. Те можеха да чуят усилващия се зад стената шепот на войниците, които обсъждаха завръщането на Сципио.
Тави почувства емоциите, струящи зад стените: вълнение, заинтересованост, напрегнатост, ужасяващ страх — неизменни спътници на всяко действие и, което беше най-важната за командира емоция: надежда.
Докато Тави яздеше покрай стената, войниците се строиха на позиции в стойка „мирно“, сякаш минаваше проверка, а не потенциален шпионин.
„Отворът“ в стената се оказа равен участък от камък, абсолютно същият като навсякъде, с единственото изключение, че когато Тави приближи, каменната стена се стече надолу като восък, отваряйки дупка в стената, достатъчно широка, за да се промуши през нея кон.
Тави се вмъкна вътре, докосвайки с колене стената, и разпозна всичките шест рицари на дърво от Първи алерански, които чакаха от другата страна с лъкове в ръце, готови да надупчат със стрели всеки, който се опита да използва отвора за неподходящи цели.
Щом конят на Ерен премина през отвора, инженерите на Първи алерански, няколко уморени мъже, разположени от двете страни на отвора, отново запечатаха стената, възстановявайки първоначалната й форма.
Двама рицари на дърво не изпускаха от поглед Тави и Ерен, както и би трябвало, докато самоличността им не бъде потвърдена.
Тави нямаше нищо против да остане на място известно време, в светлината на факела на Ерен, където всеки от стотиците легионери можеше да го види.
Шепотът по стените се усили, като почти заглуши крясъците на птиците, които отекваха сред руините.
Шулц се появи от мрака. Младият центурион от кохортата на Бойните врани, който беше новобранец в битката при Елинарх.
Сега той имаше достатъчно белези и почести, за да се счита за гордост за всеки легион в Алера. Центурионът носеше в двете си ръце калаени войнишки канчета, над които се виеше пара в студения нощен въздух.
Той подаде първата на Тави, а втората — на Ерен. Тави с благодарност прие чашата силен чай.
— Дръжте, капитане — каза Шулц и го поздрави. — Предполагаеми капитане — поправи се той.
Тави се усмихна.
— Благословен да си, човече.
Той отпи няколко глътки от горещата напитка, наблюдавайки внимателно поведението и маниерите на Шулц, които рязко контрастираха с изтощителния страх, излъчващ се от него.
Младежът демонстрираше небрежно смело безразличие за пред легионерите, но явно беше притеснен, и то с основателна причина.
Тави осъзна, че вижда едва половината от хората, който бяха необходими за толкова дълъг участък от стената, което означаваше, че Първи алерански е загубил много войници поради рани и умора. Чаят беше невероятно силен. Никой не го пие такъв, колкото и да е уморен. Явно запасите от вода бяха на изчерпване.
Те се страхуваха. А страхът може да унищожи легиона много по-бързо от остриетата, и Тави веднага започна да се бори с него, отпивайки чай и говорейки така, че хората да го чуят.
— Хм. Планирали сте после да го използвате като хоросан?
— За зидарията — отговори Шулц. — Но този шут Грегус го разрежда…
— Дори не искам да знам с какво — спря го Тави.
Хор от тихо хихикане се понесе по стената.
Шулц се усмихна и се огледа.
— Сър… бих искал да попитам… защо се върнахте, капитане?
Тави отпи още малко чай. Той не осъзнаваше колко е уморен, докато горещата напитка не накара кръвта му да тече по-бързо в измореното му тяло.
— Мм? Хайде, Шулц. От капитаните не се очаква директен отговор. Време ти е вече да го знаеш.
Докато легионерите се смееха тихо, Тави отпи още малко чай.
— Короната намери по-сериозна бъркотия за нас и ни е заповядано да отидем там.