Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Принцът вдигна ръка, сякаш за да му възрази, но я отпусна.

— Трябва да постъпиш, както сметнеш за най-правилно. Ти си господарят на Трън.

Камарис вдигна тържествено глава.

— Нали? Помислих си го веднъж.

— Хайде, пийни още вино — подкани го Исгримнур. Опита се да се надигне от стола си, но се отказа. Битката с килпата бе попречила на възстановяването му. Присвил очи, той даде знак на Джосуа да напълни отново чашата на старика. — Трудно е да не си мисли разни неща човек, когато вятърът вие като глутница вълци, а морето ни подмята като зарове в чаша.

— Исгримнур има право. — Джосуа се усмихна. — Ето, пий. — Каютата се разтресе отново и виното плисна върху ръката му. — Давай, докато в чашата все още има повече вино, отколкото на пода.

Камарис дълго остана безмълвен.

— Трябва да поговорим, Джосуа — промълви внезапно той. — Нещо ми тежи на душата.

Озадачен, принцът изчака.

Лицето на рицаря беше почти сиво, когато се обърна към херцога.

— Моля те, Исгримнур. Трябва да поговоря насаме с Джосуа.

— Аз съм ти приятел, Камарис — отвърна херцогът. — Ако някой трябва да бъде обвиняван, че сега си тук, това съм аз. Ако нещо те измъчва, бих искал да помогна.

— Този срам ме изгаря. Не бих го споделил с Джосуа, ако не трябваше да го чуе. Дори като лежа и не мога да заспя от страх какво може да направи мечът. Бог ме наказва за тайния ми грях. Моля се, ако постъпя правилно, Той да ме дари със силата да проумея Трън и неговите мечове-братя. Но те моля да не ме принуждаваш да стоваря този грях и върху теб. — Камарис изглеждаше много остарял: кожата му бе отпусната и погледът му блуждаеше. — Моля те. От цялото си сърце.

Объркан и повече от уплашен, Исгримнур кимна.

— Както желаеш, Камарис. Разбира се.