Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Макар да беше само видение, Саймън усети да го полазват тръпки от ужас. Фигурата, която беше седнала на ръба на сенчестия кръг, имаше корона от разклонени еленови рога. Стискаше дръжката на дълъг сив меч, чийто връх бе обърнат надолу.

„Врагът!“

В съзнанието му не изникна никакво име, но мисълта беше ясна и хладна. Онзи с черното сърце, вкочаненото и същевременно изпепеляващо създание, причинило страданията на света. Саймън усети да го изгарят страх и ненавист с такава сила, че за момент видението потрепна и за малко не изчезна.

„Виж! — Гласът на ангела беше едва доловим. — Трябва да видиш!“

Саймън не искаше да гледа. Целият му живот беше рухнал от това чудовище, този демон на безграничното зло. Защо трябваше да гледа?

„За да разбера как да го разруша — каза си той и се напрегна. — За да съхраня гнева си. Да намеря основание да се върна при болката“.

„Покажи ми. Ще наблюдавам“.

Образът се закрепи. Мина известно време, преди Саймън да разбере, че мракът, който обграждаше врага, беше Езерото на Трите дълбини. То блещукаше под савана на сенките с непомръкнали изображения, а от самото езеро струеше ярка светлина и то трептеше, сякаш водата в него беше жива. Окъпана от потрепващите отблясъци, фигурата седеше върху пиедестал в края на каменен полуостров, стигащ до средата на езерото.

Саймън се престраши да погледне по-отблизо. Каквото и да беше, тази версия на врага беше живо същество от кожа, кости и кръв. Дългите му пръсти потрепваха нервно върху ефеса на сивия меч. Лицето му тънеше в сянка, а превитият врат и отпуснатите рамене бяха на човек, смазан от ужасно бреме.

Саймън се вгледа по-внимателно и с изненада видя, че рогата върху главата на врага всъщност въобще не са рога, а тънки клонки: короната беше издялана от някакво тъмно сребристо дърво. Върху клонките бяха останали няколко листа.

Врагът вдигна глава. Лицето му беше странно като лицата на всички безсмъртни, които Саймън беше виждал — с високи скули и тясна брадичка, бледо на потрепващата светлина и обкръжено от права черна коса — по-голямата й част бе сплетена на увиснали плитки. Очите му бяха широко отворени и той гледаше вторачено над водата, сякаш отчаяно търсеше нещо. Ако това нещо беше там, Саймън не го виждаше. Но най-силно го смущаваше изражението на врага. То беше гневно, което не го изненада, както и непреклонната решителност, която излъчваха стиснатите челюсти, но погледът му беше помътен. Саймън не беше виждал такава покруса. Зад маската на неумолимостта надничаше пораженчество, някакъв вътрешен пейзаж от ерозирали голи скали, вцепенено безсилие, втвърдило се като изсъхнала пръст. Ако това същество заплачеше някога, сълзите му щяха да са от огън и прах.

„Печал“. Саймън си припомни името на сивия меч. „Джингизу. Толкова много печал“.

Усети спазъм на отчаяние и ярост. Не беше виждал нещо по-ужасно и страховито от потъналото в печал лице на врага.