Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Усмивката на Джосуа беше едва забележима.

— Вярно е. Само малоумни излизат в открито море в такава буря.

— Не си прави майтап — изръмжа притеснено Исгримнур. — Не си прави майтап с кораби. И бури.

— Не се майтапя. — Принцът сграбчи стола си при поредното люшване на каютата. — Не сме ли луди да позволяваме страхът от някаква звезда на небето да ни кара да бързаме за това нападение?

Херцогът изсумтя.

— Обаче бързаме. Небето знае, че не ми се ще, но бързаме.

— Да — съгласи се Джосуа. — Нека обаче сме благодарни, че засега Воршева с децата и твоята Гутрун са в безопасност в Набан.

— В безопасност, докато гхантите не стигнат там. — Исгримнур изтръпна при мисълта за отвратителните твари. — И докато килпите не решат да се опитат да опустошат земята.

— Ама ние оплаквачка ли си имаме? — попита тихо Джосуа. — Както се убедихме, Варелан е кадърен младеж и значителна част от набанската армия остана с него. Нашите дами са в много по-голяма безопасност от нас.

Корабът се разтърси и се залюшка отново. Исгримнур изпитваше нужда да разговаря, да прави каквото и да е, само да не чува единствено скърцането на гредите на корпуса, които като че ли щяха да се разпаднат.

— Чудех се нещо. Щом нискийците са братовчеди на безсмъртните, както ни каза Мириамел, как бихме могли да им се доверим? Защо би трябвало да са по-благосклонни към нас, отколкото към норните?

Сякаш предизвикана от думите му, песента на нискийците, непонятна и могъща, се извиси над воя на вятъра.

— Защото са. — Джосуа почти извика. — Една от наблюдателките на морето си е жертвала живота, за да успее Мириамел да се спаси. Какъв по-категоричен отговор ти трябва?

— Не държат килпата толкова далеч, колкото бих искал. — Той направи знака на Дървото. — Джосуа, вече три пъти ни нападат!

— И не се съмнявам, че щяха да ни нападат много по-често, ако не бяха Нин Рейсу и брат й и сестра й — отвърна Джосуа. — Нали беше на палубата. Нали видя проклетите създания да плуват наоколо. Морето гъмжи от тях.

Исгримнур кимна навъсено. Наистина беше видял морето да ври от килпа — бяха енергични като змиорки в каца вода. Бяха се изкатерили няколко пъти върху флагманския кораб, веднъж посред бял ден. Въпреки болките в ребрата херцогът беше убил собственоръчно две от свистящите същества, след което ми с часове оплесканите си с мазната им вонлива кръв ръце и лице.

— Знам — каза накрая той. — Сякаш ги е изпратил нашият неприятел, за да ни отблъснат.

— Нищо чудно. — Джосуа му наля вино. — Намирам за странно килпите да се надигнат и гхантите да се изсипят от мочурищата в абсолютно един и същи момент. Ръката на нашия неприятел е дълга, Исгримнур.

— Дребосъкът Тиамак е убеден, че тъкмо това се е случвало в гнездото на гхантите, когато го открихме — че Стормспайк по някакъв начин е използвал него и съплеменниците му, за да разговаря с тези бръмбари.

При мисълта за използваните от гхантите земляци на Тиамак, както и за стотиците набански моряци, отмъкнати от килпата, за да бъдат застигнати от отвратителна смърт, Исгримнур сви юмрук и му се прииска да го стовари върху нещо.