Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Почти всичко, стига действията му да бъдат одобрени от Коронния Съвет – събранието на най-знатните хора от кралството.

- Ясно... – промърмори Торин, който досега мълчаливо слушаше разговора им. – Помня как веднъж пристигнахме в Арнор с важни сведения и едва след месец успяхме да получим прием при Наместника... Дано не стане пак така. После ще си хапят лактите!

- А синовете на краля? – продължаваше да настоява Фолко. – Нали трябва да има някой, който да вземе върху себе си отговорността за решенията, ако се случи нещо извънредно в отсъствие на краля!

- Принцовете... – Устните на Атлис бяха докоснати от едва забележима горчива усмивка. – Принцовете прекалено много се гордеят с елфическата си кръв. Те винаги са с баща си. Тревогите на кралството според мен ги вълнуват малко. Те са абсолютно сигурни, че нашата армия е непобедима и ще отрази всяка заплаха.

- Ще им се наложи да се разделят с тази увереност...

Те говориха още дълго и не можеха да спрат, Фолко разпитваше Атлис за всекидневния живот на Гондор, а десетникът на свой ред се интересуваше от северните земи. Отрядът им и бърз тръс се придвижваше по гладък, старателно павиран път, който се отклоняваше от отиващия на юг главен друм и водеше на югозапад.

- Отиваме направо към Каир Андрос – обяви им Атлис. – Оттам по реката за едно денонощие ще стигнете Минас-Тирит. Ние имаме големи плавателни съдове и за вас, и за вашите коне.

През това време пътят ги изведе от гъсто жълтеещата гора на просторна, забележимо снижаващата се към юг и запад равнина. Далеч напред се виждаше извивката на Великата река, до която им оставаше около четирийсет левги. Равнината беше покрита с градини, редуващи се с ниви и малки горички. Във всички посоки се разделяха пътища, тук и там гъсто стояха многобройни ферми и къщи. Итилиен – градината на Гондор от незапомнени времена, отново бе станал благодатен край, откак се бяха върнали хората.

Пренощуваха в малко градче, през което към Андуин течеше бърза рекичка, Фолко можеше само да съжали, че в градчето нямаше и намек дори за някакви укрепления.

Пратениците на Форве бяха приети не просто добре, а даже над най-добрите им очаквания. Великолепната вечеря, която им бе поднесена в местното канче, припомни на хобита Графството, където не биха хабили думи да опиат трапезата, а незабавно биха я почели с лъжици и вилици. И Фолко изпита неописуема наслада когато най-накрая след почти година странствания се оказа през нощта в истинско легло.

Всички посрещнали ги жители на градчето, разбира се, бяха много любопитни с какви новини са пристигнали тези толкова странни пратеници. На Атлис му струва ме доста усилия да опази поверените му вестоносци от прекалено досадните въпроси.

На сутринта, отпочинали и освежени, те тръгнаха по-нататък. Само Дребосъка, който преждата вечер отново изпита радостта да вкуси бира, от време на време започваше да клюма в седлото.

Пътят ги водеше през дотолкова богата и уредена страна, че хобитът онемя от учудване. Той не виждаше нито една занемарена, мръсна или даже стара постройка. Явно тук бе прието да белосват стените на къщите два пъти годишно. Пазарите поразяваха с изобилието си от стоки, а хората се обличаха много по-богато, отколкото в Ануминас. В Северното кралство войната през ден или седмица напомняше за себе си, в най-добрия случай с присъствието или преминаването през града на многобройни отряди арнорски броненосни, А тук, на два дни път от Каир Андарое, на преход и половина от граничната ивица те не срещнаха нито един въоръжен воин.