Златният бряг [bg]
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Сатър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златният бряг [bg]». Краткое содержание книги:
Собственикът, който се казваше Лучио, дойде с една купа пържени кръгчета лук и сервитьорът постави на масата две малки чинии.
— Mangia — каза Франк, докато загребваше с ръка от кръгчетата.
— Не, благодаря.
— Хайде. Яж.
Кръгчетата не бяха от лук, разбира се, но аз се опитвах да си представя, че са. Сложих няколко от тези неща в чинията си, след това едно в устата си и го преглътнах с кианти. Гъл-гъл-гъл.
На масата, направо върху покривката, имаше голяма ненарязана пита италиански хляб, която Франк начупи с огромните си лапи и бутна няколко парчета към мен. Не видях никъде панер за хляб, а сигурно нямаше и да видя. Хапнах малко от хляба, по-хубав от който не бях ял досега.
Докато дъвчеше, Белароса каза:
— Разбираш ли какво имам предвид, като казвам, че се подчинявам на закона? Манкузо идва съвсем сам, а аз чакам да ми сложи шибаните белезници. А как мислиш изваждат някоя жълтуга от един от онези светски клубове? Влизат вътре с цял шибан батальон, въоръжени до шибаните си зъби и през цялото време трябва да отблъскват жълтугите, докато спипат този тип и го извлекат навън, а той пищи и се гърчи в ръцете им. И при такива случаи все има няколко пострадали или убити. Виждаш ли разликата? Ти какво си мислиш, че Манкузо е герой? Не. Той знаеше, че няма да го гръмна.
— И все пак, Франк, за това се иска смелост.
Той се усмихна:
— Аха. Този малък, мършав жабар чука на вратата ми и казва: „Арестуван си“. Аха. — И добави: — Но да не си мислиш, че Манкузо ще стане звезда? Няма никакъв шибан шанс. Ферагамо дирижира това шоу и той е звездата. Ще видиш в новините.
Без да бъде повикан, сервитьорът дойде и донесе купа с нещо, наподобяващо миди, полети с червен сос. Белароса сипа няколко в чинията ми до пържената сепия.
— Това е scungilli — каза той. — Приличат на… раковини. На стриди. Sono buone90.
— Мога ли да си поръчам нещо от менюто?
— Опитай това. Опитай го. — Той зарови в своите, каквото и да беше това. — Яж. Хайде.
Приготвих си чашата с вино и парче хляб, преглътнах малко от раковините, отпих няколко глътки кианти и отхапах от хляба.
— Харесва ли ти?
— Sono buone.
Той се разсмя.
Известно време ядяхме, пиехме и си приказвахме. Никой не ни предложи меню и забелязах, че повечето от клиентите не използваха менюта, а направо си поръчваха храната на сервитьорите, говорейки им на една смесица от италиански и английски. Сервитьорите изглеждаха любезни, доволни, осведомени, търпеливи и услужливи. Очевидно не бяха французи.
Докато седях там, ми мина през ума, че този ресторант може би беше на сто години, по-стар от „Крийк“, по-стар и от „Сиуанака Къринтиън“. И почти нищо в него не се бе променило — нито интериора, нито кухнята, нито клиентелата. Всъщност Литъл Итъли беше нещо като изкривяване на времето, един бастион за културата на италианските имигранти, която, изглежда, устояваше на промените и асимилацията въпреки всички трудности. Ако трябваше да се обзаложа кое ще издържи до следващото столетие — Златният бряг или Литъл Итъли — бих заложил на Литъл Итъли. При същите условия бих си заложил парите на „Джулио“ вместо на „Крийк“.
Наблюдавах Франк Белароса, докато се хранеше. Очевидно той се чувстваше тук много по-удобно, отколкото се бе чувствал в „Крийк“. Но освен това той принадлежеше към това място, бе част от него, част от местния колорит, от структурата и интериора на „Джулио“ и на „Мот Стрийт“. Наблюдавах го как с разхлабена вратовръзка и салфетка, втъкната под яката, шареше с ръце по масата, спокоен, че тук никой не възнамерява да му отнеме нищо: нито храната, нито гордостта.
Вече се справяхме с втората бутилка кианти и аз се обърнах към него:
— Ти си от Бруклин, нали? Не от Литъл Итъли.
— Аха. Но повечето от Бруклин вече ги няма. Кварталът, в който живях, го няма. А това място още се държи. Разбираш ли?
— Как така?
— Искам да кажа, че всеки италианец в Ню Йорк идва тук поне веднъж в живота си. Повечето идват веднъж или два пъти в годината. Това ги кара да се чувстват добре, разбираш ли, защото сега те живеят в предградията, а старите им квартали са пълни с негри или испанци, или други такива и те не могат да се върнат там, затова идват тук. Това е старият квартал на всички. Capisce? Е, може би не твоят стар квартал. — Той се разсмя. — Ти откъде си?
— Лоукаст Вели.
— Аха. Не е голямо разстоянието до родния дом.
90
Добри са (итал.). — Б.пр.