Златният бряг [bg]

Без да бъде повикан, сервитьорът дойде и донесе купа с нещо, наподобяващо миди, полети с червен сос. Белароса сипа няколко в чинията ми до пържената сепия.

— Това е scungilli — каза той. — Приличат на… раковини. На стриди. Sono buone90.

— Мога ли да си поръчам нещо от менюто?

— Опитай това. Опитай го. — Той зарови в своите, каквото и да беше това. — Яж. Хайде.

Приготвих си чашата с вино и парче хляб, преглътнах малко от раковините, отпих няколко глътки кианти и отхапах от хляба.

— Харесва ли ти?

— Sono buone.

Той се разсмя.

Известно време ядяхме, пиехме и си приказвахме. Никой не ни предложи меню и забелязах, че повечето от клиентите не използваха менюта, а направо си поръчваха храната на сервитьорите, говорейки им на една смесица от италиански и английски. Сервитьорите изглеждаха любезни, доволни, осведомени, търпеливи и услужливи. Очевидно не бяха французи.

Докато седях там, ми мина през ума, че този ресторант може би беше на сто години, по-стар от „Крийк“, по-стар и от „Сиуанака Къринтиън“. И почти нищо в него не се бе променило — нито интериора, нито кухнята, нито клиентелата. Всъщност Литъл Итъли беше нещо като изкривяване на времето, един бастион за културата на италианските имигранти, която, изглежда, устояваше на промените и асимилацията въпреки всички трудности. Ако трябваше да се обзаложа кое ще издържи до следващото столетие — Златният бряг или Литъл Итъли — бих заложил на Литъл Итъли. При същите условия бих си заложил парите на „Джулио“ вместо на „Крийк“.

Наблюдавах Франк Белароса, докато се хранеше. Очевидно той се чувстваше тук много по-удобно, отколкото се бе чувствал в „Крийк“. Но освен това той принадлежеше към това място, бе част от него, част от местния колорит, от структурата и интериора на „Джулио“ и на „Мот Стрийт“. Наблюдавах го как с разхлабена вратовръзка и салфетка, втъкната под яката, шареше с ръце по масата, спокоен, че тук никой не възнамерява да му отнеме нищо: нито храната, нито гордостта.

Вече се справяхме с втората бутилка кианти и аз се обърнах към него:

— Ти си от Бруклин, нали? Не от Литъл Итъли.

— Аха. Но повечето от Бруклин вече ги няма. Кварталът, в който живях, го няма. А това място още се държи. Разбираш ли?

— Как така?

— Искам да кажа, че всеки италианец в Ню Йорк идва тук поне веднъж в живота си. Повечето идват веднъж или два пъти в годината. Това ги кара да се чувстват добре, разбираш ли, защото сега те живеят в предградията, а старите им квартали са пълни с негри или испанци, или други такива и те не могат да се върнат там, затова идват тук. Това е старият квартал на всички. Capisce? Е, може би не твоят стар квартал. — Той се разсмя. — Ти откъде си?

— Лоукаст Вели.

— Аха. Не е голямо разстоянието до родния дом.