Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Започне ли сбиване — бързай да удряш. Още пред куриера се заловихме да звъним на кореспондентите, да ги викаме у дома. Първо — да обявя отговора си. Но чувството отиваше още по-далеч, засърбяха ме ръцете — след такива думи какви още забрани са останали? Като ще казвам каквото си мисля, нека е до дъно. Грабнахме третия том на „Архипелага“ и започнахме да преписваме откъс от 7-а част, от Брежневото време: Няма закон. Дойдоха от „Ню Йорк таймс“, от Би Би Си, прочетох им го на глас пред микрофона. Тези два отговора за няколко часа съответстваха на ситуацията.
А да се стягаме, да се сбогуваме — изобщо не започнахме. Бой — да не би да ми е за пръв път, не е по-страховит от досегашните.
Но след дръзкия ми отговор сутринта — защо не идваха да ме арестуват незабавно, ако всичко вече е било решено? Засега се бяха надявали, че сам ще ида в прокуратурата (а толкова просто е да се втурна, като си знам характера, тя е съвсем наблизо, на „Пушкинская“, две минути пеш, пък и не е някаква си проклета Държавна сигурност), — и щях да загазя като хитрата сврака с двата крака, щях сам да вляза в капана! — и тутакси да ме приберат, беззвучно, скришом. Защо обаче не ме прибраха в понеделник и вторник, а ме оставяха да тръбя из цял свят? Може пък и да са се стреснали от гръмогласния ми отговор. Ако бях се явил в прокуратурата — значи още признавам властта им, значи още има надежда да ме притискат, да се пазарят с мен.
Надвечер излязохме с жена ми да се поразходим, да си поговорим на Страстной (Наришкински) булевард: това беше любимото ни място за по-продължителни разговори — и учудващо ще е, ако там никога не са ни подслушвали (вярно, стараехме се непрекъснато да сменяме посоката на устата си). Същият този Страстной булевард — разширеният му край, почти кътче от парк, — изобщо си ми беше любим заради близостта до „Новый мир“, колко новомировски срещи са ставали тук! Този път обаче ни следяха плътно, явно, дори един, правейки се на пиян, ме блъсна с гърди. Но кога ли изобщо не са ни следили? — това не правеше деня изключителен.
Преценихме, че в общи линии сме готови повече от всеки друг път, всички главни книги са спасени, недосегаеми за КГБ. И че трябва да се приготвя за арестуване, да събера най-прости дрехи. Но — изморени, задръстени мозъци: за същинско обсъждане на Земетръса — той дойде, но дали вече е той? — не ни достигна отчетливост, някаква отпуснатост. Повторих, както и друг път, че ще издържа две години в затвора — за да доживея до отпечатването на всичките ми книги, а за повече — не се наемам. Че в лагера няма да работя нито ден, а при затворнически режим може и да пиша. Какво да пиша ли? История на Русия в кратки разкази за деца, с прозрачен език, с неукрасен сюжет. (Бях го замислил още когато взеха да се раждат един по един синовете ми, но — ще се наканя ли?) Обсъждахме начини как при свиждане да предавам сериозно написаното. Как ще се държа на следствието, в съда (отдавна е решено: не ги признавам и не разговарям с тях).
Беше безслънчев полуснежен ден (земята побеляла, дърветата и пейките черни), а ето че като взе да пада здрач, светнаха прозорците на враждебната АПН и от двете страни на булеварда профучаваха светлинките на автомобилите. Денят беше към края си, не ме арестуваха.
Кротка работна вечер. Направихме последното филмче с „Тихият Дон“. Слушахме радио, как сутрешният ми отговор вече ехти по света. Събрахме най-прости затворнически дрехи, а торбичка не намерихме — здравата сме се разглезили: в къщата да няма една затворническа торба! През нощта, по време на обичайната ми безсъница, също добре поработих, изредактирах „Писмото до вождовете“: преценките и предложенията си оставаха същите, но трябваше да премахна досегашния увещателен тон, сега той би звучал като слабост. Ако го прочетат някой ден — нека бъде само този текст, публикуваният, — да не би страниците, които дадох на гишето на ЦК, някой от тях да ги е чел?