Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

И толкова спокойно ми беше на душата, никакви предчувствия, никаква потиснатост. Не се втурвах да проверявам, да горя, да прибирам на по-скришно място — нали за работата утре и след една седмица всичко това ще ми дотрябва, какъв е смисълът?

От заранта пак се заловихме за работа, всеки на бюрото си. При Аля се бяха натрупали сума опасни неща и всичко беше на бюрото й. 10 часът, времето, посочено във вчерашната призовка. Единайсет. Дванайсет. Не идват. Работим мълком. Колко хубаво работим! — пада от душите ни последната тежест: Отстъпиха! Животът продължава!! Отговорих: Да бъдат съдени виновниците за геноцида! — и мир, и покой, облизаха се и отстъпиха. Ще търпят и по-нататък. Никакви патриоти не се обаждаха по телефона, никой не напираше да влезе в жилището ни, никой подозрителен не се мяркаше пред главния вход. Можо би не идваха, защото близо до блока ни дежуреха чуждестранни кореспонденти?

И дори не проверих както трябва голямата отрупана повърхност на бюрото си, не видях една отдавна приготвена за изгаряне лента копие. Нещо още по-лошо. На бюрото бяха оставени писма от чужбина от мои доверени хора, от издатели, те трябваше спешно да се обработят и изгорят — и за тях също не се бе намерило време. Да, сещам се, ето защо: за 14-и вечерта си бях насрочил среща с един западен човек (със Стиг Фредериксон, вж. Пето допълнение) — и бързах да подготвя онова и само онова необходимо, което предполагах да изпратя по него.

Сега имам възможност да разкрия нещо, в което почти не може да се повярва, поради което и КГБ не вярваше, не допускаше: че много пратки за Запада съм прехвърлял не чрез посредници, не чрез верига от хора, а сам, със собствените си ръце. КГБ следеше влезлите у дома, излезлите и с кого са се срещали след това, но поради велможността на съзнанието си, вземайки за мярка себе си, нито генерал-майорите, нито дори майорите не можеха да си представят, че един Нобелов лауреат — ще се святка нощем сам като хлапак по неосветените ъгли със сменена ушанка (постоянната си я носех в раницата), ще се спотайва в безфенерни кътчета — и ще връчва. Нито веднъж не ме проследиха и нито веднъж не ме опипаха! — а колко щяха да се радват, каква плячка щеше да е!… Вярно, в случая ми помагаше това, че живеех извън града — ту в Рождество, ту в Жуковка, ту в Переделкино, обикновено тръгвах за срещи оттам. От Рождество можех да пердаша пет версти по голо поле до гаричката, хем да се облека като за местна разходка, па да отида мързеливо до гората, а после да направя завой и да хукна. От Жуковка пък — да пътувам не с обикновената мотриса (на гаричката час по час дежуреха ченгета), а в другата посока и с обиколния автобус до Одинцово. От Переделкино — не както обикновено по улицата, а през задния двор, където зимно време никой не се мяркаше, до съседната улица и по безлюдните нощни пъртини — към другата гаричка, Мичуринец. И преди това по телефона с Аля — успокоителни разговори, че уж си лягам да спя. И — да оставя нощна светлинка, нека мъжду през прозореца. А ако ми се случеше да отивам на среща от самата Москва, тогаз или с мотрисата излизам извън града, помотавам се в тъмното и се връщам в Москва, или, или… Не, градските рецепти засега нека ги спестим, ще свършат работа на други. …А освен туй и бързото ходене. На 55 години не се смятах стар за такава работа, дори много се подмладявах и извисявах духом от нея. Затлъстелите гебисти не предполагаха в мен такива качества, сега ще прочетат и ще се смаят.