Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Запознахме се в началото на 1968-а. Тъй като ценя времето си, а трапезното шегобийство — ни най-малко, отклонявах много познанства, от академичните бях особено разочарован, скептичен бях и към този, отби се за половин час. Монолитността, солидността на този човек не само в телосложението му, а и в целия му житейски образ се забелязваха веднага, предразполагаха. Но от първия ни разговор не излезе нищо свястно, тук се набърка и една смешна случайност: на бюрото му имаше цветни адриатически пейзажи, бил там в научна командировка и неизвестно защо ми ги показа. На самия него това хич не му отиваше, не може да се намисли нищо по-противоположно. А аз реших: глезят го с командировки в чужбина (а било тъкмо наопаки), такива са безнадеждни за действие. Казах му: изобщо колкото академици съм видял — всичките обичат да поговорят интересно и дори смело, но като дойде ред да се действа и устоява, няма ги никакви. И си отидох. Не ми се разкри на секундата кое би могло да ни сближи. По-късно. Още от третата ни среща започна да се очертава нашата обща работа. Оная година като че ли беше най-шумната в „демократичното движение“ и още тогава взе опасно да подсеща за 1900–1910 година: само — отрицание, само — дайте ни свобода! а какво по-нататък — никой не обмисляше отговорно, отговорно пред клетата ни страна, — та да не повторим нов креслив опит и ново изкормяне на вътрешностите й, а самата нея кучета я яли.
Всички сме от топло месо, железни няма, на никога, ама на никого не му е лесно да направи първите (особено първите) крачки към устояване пред опасността, после и към саможертвата. У нас в Русия има две хиляди души със световна известност и тя при мнозина беше значително по-шумна, отколкото при Шафаревич (математиците витаят на Земята в бледа малобройност), но граждански — всичките са нули поради страхливостта си, и от тази нула едва десетини взеха и поникнаха, взеха — и станаха дърво, и измежду тях Шафаревич. Този безшумен растеж на гражданския ствол в него имах възможността да наблюдавам, макар и не често, не подробно. Докато се изправяше от общата си превитост, Шафаревич влезе и в Сахаровия „комитет по правата“: не защото се надяваше на неговата ефикасност, но защото го беше срам, че никой друг не иска да влезе, а той не би могъл да си прости, ако не хвърли сили в това.
Влизането в гражданствеността на човек с нехуманитарно образование е не само растеж на мъжеството, а и пренасочване на цялото му съзнание, на цялото му внимание, втора специалност на зрели години, прилагане на ума му към пропусната от другите област (няма значение дали при това зарязва основната си специалност както някои, или не я зарязва — като якия Шафаревич, който и до ден днешен си остава действащ математик от световна класа). Когато такива случаи са повърхностни, получаваме дилетантство, а когато са успешни — наблюдаваме силен свеж подход на силни умове: те не са задръстени с доведени до лозунги предвзетости, критично отделят зърното от плявата. (И. Р. се захванал с тази своя втора работа ей тъй, заради себе си, и по съветски честен и най-естествен начин тръгнал от музиката — от гениалния, трагичен и изпаднал Шостакович, който винаги го бил привличал. Опитал се да разбере с какво докосва душите ни Шостакович и какво им обещава — тема, която сама по себе си плаче за разработване, но с която няма кой да се захване. Статията, естествено, нямало къде да бъде отпечатана — и до ден днешен. Изследването за Шостакович довело И. Р. до следното разширяване: към обща преценка за духовното състояние на света като криза на безрелигиозността, като праг на нова духовна ера.)
Ето, три големи имена влязоха в тези литературни бележки — на лица, които правеха или правят нашата гражданска история. Нека отбележим: измежду тях само Твардовски е хуманитарист от начало до край. Сахаров е физик, Шафаревич — математик, и двамата се заели с нещо, което уж не им е работа, защото няма кой друг в Русия да се заеме. (А и за мен нека отбележим, че образованието ми е нелитературно, а математическо и в изпитанията си оцелях единствено благодарение на математиката, без нея нямаше да устискам. Такива са съветските условия.)
А освен туй Шафаревич по рождение е свързан кръвно, същински с руската земя и руската история. Любовта му към Русия е чак ревнива — дали не за компенсация на предишните пропуски на нашето поколение? И настойчиво търси как да употреби главата и ръцете си, за да плати сметките по тази любов. Сред сегашните съветски интелигенти, кажи-речи, не съм срещал равни нему по готовността си по-добре да умрат в родината си и за нея, отколкото да се спасят на Запад. По силата и неизменността на настроението: отвъд морето е веселба, ама чужда, а у нас е мъка, ама наша си.