Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Докато цели две години обсъждахме ли, обсъждахме нашия сборник „Изпод канарите“ и материалите, които се стичаха за него, ние с Шафаревич поради съветските условия трябваше да произнасяме всичко това някъде на простор и воля. За целта правехме дълги разходки — ту край Жуковка, ту по несравнимите хълмове близо до Рождество (границата между Московска и Калужка област), ту веднъж (в разгара на „насрещния бой“ на 31 август 1973-та, малко преди да се науча за залавянето на „Архипелага“) близо до село Середниково (по-късно научих, че било бивше Столипиново) с неговите разредени къщи, печални запустели дворове (срутилото се през колективизацията, опожареното през войната никога след това не се възстановило), с неговата приказна църквица от времето на Алексей Михаилович (Алексей Михайлович (1629–1676) — руски цар от 1645 г. — Бел. пр.) и с гробищата. Минавахме през малката светла рекичка в меката изгъната долина между Лигачово и Середниково, спряхмо се на малкото посивяло дървено мостче, по което богомолките всеки ден стигат до баира под църквата, загледахме се в прозрачното шуртене на водата между тревите и храстите и аз казах:
— Как има да си спомням всичко това… ако… не съм в Русия!
Шафаревич, винаги толкова сдържан, избягващ да набляга на чувството, за да не изглежда то прекомерно, ми отвърна, целият издърпван отвътре, както на рибата й се издърпват вътрешностите с кука:
— Ама невъзможно е да се живее извън Русия!
Така изрече „невъзможно“ — сякаш ни въздух, ни вода няма да има там.
Със свежестта на страничния си непредубеден точен ум Шафаревич се залови и за проблема на социализма — с онази свобода и гавра, която е недостъпна днес за хипнотизирания отляво западен свят. В сборника се побирайте само статия с умерен обем, Шафаревич бе започнал от книга, от подробен исторически преглед, от Вавилон, Платон, държавата на инките — до Сен Симон и Маркс, слабо надявайки се, че ще има достъп до изворите, след като се публикува „Изпод канарите“.
Поредната редакция на тази книга беше на бюрото ми през последните седмици, трябваше да я прочета, все нямах време, изведнъж установих, че ми се е паднал много блед машинописен отпечатък, помолих го — не може ли по-ярък. На 12 февруари, някъде към 4 подиробед, Игор ми донесъл друг екземпляр от книгата си, оставил чантата си в моето жилище и слязъл при мен на двора. И тук посред бял ден, наблюдаеми отвсякъде и защо не подслушвани (вече няколко такива извънредно важни наши разговора бяхме провеждали в нашия двор — и ако поне веднъж ни бяха подслушали безделниците от КГБ, да бяха взели мерки досега да заловят и спрат нашия сборник)? — ние, навеждайки усти, за да не ги хващат лазерите, променяйки посоките на лицата си, продължавахме да обсъждаме положението на нещата със сборника. Обсъдихме ги без пречки. Остана ни да си разменим екземплярите. За целта трябваше да се качим в жилището ми. Оставих за малко бебето с по-големия ми син Митя и се качих с Игор вкъщи. В голямата си, вече натъпкана чанта Игор сложи освен „Социализма“ и две мои статии за сборника, наскоро завършени, и тъкмо тогава се позвъни на вратата.
Аля отворила, без да откача синджирчето, дойде, казва: „Пак от прокуратурата, тоя път са двама. Със същата призовка, казват, че трябвало да си изяснят нещо.“ Наближаваше пет, краят на работния ден. Да си изясняват? Толкова ускоително протече денят, вече беше спаднала всякаква тревога. Да си изяснят? Добре, нека идем заедно, да им отворим. Захвърлих още недочетените писма от чужбина на бюрото си и тръгнах към входната врата, това е едно отделно коридорче от кабинета, после антрето с детската количка. И нищо в сърцето ми не ме предупреди, бях загубил своята напрегнатост! За да отвориш вратата, трябва преди това да я затвориш, че да свалиш верижката, а жена ми взе да притваря вратата — нещо й пречи. А, стара хватка: с крак не дават на вратата да се затвори. „Стара хватка!“ — изпсувах аз на глас, но къде се беше дянала старата ми концлагеристка реакция? — след тоя крак как можеше да не разбера и да не отворя вратата? Успокоеност, загуба на навик. Хем бяхме си говорили с Аля, бяхме кроили планове: когато дойдат за обиск — как да постъпим, да не им дадем числен превес, да не пускаме от тях повече, отколкото са възрастните тук (ще ти подхвърлят за обиска какъв ли не фалшификат, няма да забележиш), а да се стараем, докато телефонът още не е прерязан, да се обадим на повечко приятели, да им съобщим. Ама нали са двама, ама нали искат да си изяснят… И така не си даваме време да забавим събитията, да си помислим — тоест подчиняваме се на тяхната игра, както съм го описал аз самият в „Архипелага“, — и ето че пак се подчинявам, колко бой трябва да изяде човек, та да му дойде умът в главата? Ама нали предните дни пускахме куриерите да влязат — и нищо.