Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
И отново световните радио и печат подеха: „Срещу въоръжени въстаници могат да се изпращат танкове, но срещу книга?“ — „Разстрелът, Сибир, лудницата само биха потвърдили колко прав е Солженицин.“ — „Пропагандата се оказа бумеранг…“ И вече не за пръв път звучно ме подкрепи Гюнтер Грас.
И ми се стори: спечелил съм още една фаза от сражението. Дадох нов залп, а техните атаки май замират или са приключили (както вече стана през септември)? Аз — още повече ли съм се укрепил? На 7 февруари съм си записал: „Прогноза за февруари: освен дискредитирането надали може да се очаква от тях нещо друго, а най-вероятно ще настъпи пауза.“ Неразумно съм писал така, макар никога да не съм забравял, че краят на януари — началото на февруари през целия ми живот са били съдбоносни, сума опасности се сгъстяваха през тия дни: обкръжението, арестът, гибелното транспортиране до лагера, операцията и по-дребни, а преживееш ли тия дни, веднага ти олеква. Предпочитах да е така, пауза: да млъкна, да се свра в бърлогата си, както вече много пъти след сблъсъци — оцелявах и млъквах. Макар че както вървеше сражението, чак ми беше жал да търся отдих.
Особеност на човека е, че и страховитите, и катастрофалните периоди от живота си той преживява като обикновените, зает е и с простата делничност, и чак след време, като се озърне: я, че то земята се е пропуквала под краката ми, гръмотевици са трещели!
Аз самият никакъв прелом не забелязах. А жена ми в началото на февруари усети зловещия прелом в това, че телефонната атака срещу нашето жилище се прекрати, а и вестникарската кампания някак позавяхна — всичко, с което прикриваха досега нерешителността на властта. (Брежнев се завърна от Куба, аз не обърнах внимание на това. А са го чакали — да вземе решение за мен.)
Сред многото прозвучало през този месец имаше и пророчески, ала — както става винаги — незабелязани неща, които можеха и да отминат без следа, ако възможността не се превърнеше в избор. Сега като преглеждам радиобюлетина за онзи месец, откривам с учудване: 18 януари, кореспондентът на Би Би Си от Москва: „Има намеци, че са склонни да го експулсират.“ На 20 януари Г. Свирски, вече емигрант: „Солженицин физически ще го принудят да влезе в самолета.“ Все едно че го чете от книга! То и аз допусках възможността да бъда експулсиран, ама тая най-проста форма — насила, в самолета, и то само мен, без семейството ми — някак си не я видях, пропуснах я. (Това нищо не е! — сега като давам за печат и преглеждам тази книга, се сещам: през март 1972-ра ни предупреждаваха, че ще стане точно така: експулсиране чрез временен арест. Напълно го забравихме, нито веднъж не си спомнихме!…) И най-малко от всичко можех да предположа, че така ще се лепне за мен казаното от канцлера Бранд на 1 февруари пред младите социалисти (то хич не ме зарадва, бих потънал в земята): „В Западна Германия Солженицин би могъл безпрепятствено да живее и да работи.“ Рече — и отсече.
Експулсиране можеше да има, но то и дотогава доста пъти можеше да се приложи, пък работата все не стигаше дотам. А ако стигнеше, двамата с Аля си представяхме: блокират отвън жилището ни, всички ни заедно, прекъсват телефона и ни нареждат да си стегнем багажа — набързо или по-свободно. Да го бяхме обмисляли по-бавно, щяхме да се досетим, че на властите такава форма не им отърва. Но по-бавно никога не ни се е случвало да мислим: винаги се надбягвахме с текущите работи. Вече трета година държахме такава хартийка: „Земетръс“ — и варианти: сполетява ни заедно, поотделно, на път, — но не се наканихме да я разработим подробно. То ако прехвърлим всичките години по седмици — всяка беше запълнена като най-главна от главните: пиша нещо, спешно довършвам или оправям стара редакция, преписваме на машина, фотографираме, разсредоточаваме (и колко променливи решения: това вкъщи ли да го държим? или не вкъщи? и тъй опитваме, и инак), изпращаме в чужбина, съпровождаме с пояснително писмо. И покрай тия грижи и покрай боричкането с враговете никога не се задълбочихме да превърнем „Земетръса“ в график.
На 8 февруари „Архипелагът“ излезе в Швеция. Подкрепата се засилваше. И в Норвегия след дебатите в Стортинг (Парламентът на Норвегия. — Бел. пр.) министърът на външните работи съобщил на съветския посланик, че норвежката общественост е разтревожена. После и датската социалдемократическа партия — също в моя защита. (Дължа я все на Шулубин с „нравствения социализъм“…) А аз си работех спокойно в Переделкино. И ненадейно Аля ми телефонира по никое време: донесли призовка от Главната прокуратура [40], да се явя там, и то незабавно, преди края на работното време. (Невъзможно беше да стигна от Переделкино дори ако тичам презглава, как не са си направили сметка, защо са го написали така?) Като се заяла, че липсва изходящ номер (съвсем през куп за грош са я писали, бързали са), че призовката не е мотивирана, не са посочени причините за повикването, като какъв ме викат (непременно трябвало да се заяде, тя иззобала с очи тая призовка), — жена ми отклонила повикването.