Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
У Чуковски в трапезарията дълги години телефонът стоеше на едно и също място — на резбована овална масичка, срещу прозореца, така че при лошо време, и то в края на деня, — беше сиво наоколо. И когато вдигнах слушалката и чух за Главната прокуратура, веднага се сетих, направо ме бодна, как на същото това място от същата слушалка през септември 65-а чух от Л. Копелев: „Делото ти е предадено на Главната прокуратура“. Делото ми тогава беше заловеният архив с „Пира на победителите“ и „Кръга“, а предаването му ма Главната прокуратура означаваше съдебен процес. (Защо не се решиха на него тогава — за мен е загадка. Щяха да постигнат успех.) Но тогава — в Главната прокуратура — „Кръгът“ ми просто заспа в огнеупорната каса. Имаше обаче някакво пророчество в това, че след 8 години същата тази задрямала змия ще ме клъвне по същото място.
Какво толкоз. Гръмогласнича срещу тях вече 7 години, трябваше най-сетне и те да дадат команда.
По телефона с Аля разговаряхме винаги условно, престорено, всичко минаваше през Лубянка, така и сега — все едно че това повикване в прокуратурата е дреболия (и тя не ми са обадила тутакси). Но и двамата разбрахме, че работата е сериозна. Сериозна, но ни объркваше, че през лятото пак там бяха викнали Сахаров просто за увещателен разговор: да прекрати „неприличната си дейност“. Но към него и към мен отношението на властите винаги беше различно. Мислейки номенклатурно: той — три медала „Златна звезда“, яко го е изцицала държавата! дори за тях не е лесно да го задраскат. А аз, доколкото ме познават, съм им като амоняк под носа, друго от мен не са видели. Да ме викат за увещаване — нямаше начин. Но тогава — за какво? И защо в края на работния ден, последния в седмицата? Редно беше да се позамисля. Не, аналогията все пак ме отвличаше. (Дали не са разчитали тъкмо на нея, та да ме подмамят?…) Ясно беше, че доброволно няма да отида, но и като че ли оставаше още простор, време.
Не се минаха и два часа — ненадейно мъжко трополене на прустчето и много силно страховито думкане по стъклата, — думкаха точно като ЧКГБ — властно, с последно думкане. А Лидия Корнеевна нищо не знаеше: за да не й прекъсвам работата, още не бях й казал за прокуратурата и вече нямаше време да й обяснявам на бърза ръка. Неподготвени се оказахме, пуснахме ги! (Л. К. рече: да знаех — нямаше да им отворя.)
Трима. По най-глупав повод: за ремонта на вилата (какъвто няма да направят) вече бяха идвали два пъти, „съставяха проектосметка“ (оглеждаха мен и стаята ми), — та отново, пак „проектосметка да съставят“. Щяха да ме изядат с очи, обикаляха стаите с полусляпата Л. К. Ненадейно телефонът зазвъня и — чужд майстор, в чужда къща! — грабна слушалката, изслуша, избоботи нещо — и тутакси, без повече да съставят проектосметка, — веднага си тръгнаха всичките, Л. К. тръгна подир тях, успяла да види зад портата лека кола и още двама-трима.
Защо не ме арестуваха още тогава, още там? (А ето защо: те били дошли само да проверят: не съм ли избягал през тия два часа, откакто знам за повикването в прокуратурата? Спокойният тон, с който съм отговарял на жена ми по телефона нищо не доказвал: те вече познаваха и маскировъчния ми начин на говорене, и умението ми да изчезвам за месеци. Ако бях изчезнал през тия 1–2 часа, къде щяха да ме търсят из просторите на отечеството ни, за да изпълнят нареждането на политбюро да бъда експулсиран до 14 февруари? но провериха: не съм избягал. И установиха наблюдение на пероделкинската вила, надявайки се, че в понеделник сам ще ида в прокуратурата — така ще е по-кротко, по-скришно, без шумен арест.) Уж е толкова явно: идвали са за мен. Не, безнаказаността на толкова многото вече разминали ми се епизоди, а най-важното — инерцията на работата, която години наред не ми бе позволявала да затъна, да се закотвя, да тинясам, — същата тази инерция ми попречи веднага да зарежа всякаква работа и заранта да замина за Москва. Отиваше си петъкът и двете денонощия — съботата и неделята — с Аля можехме да отделим за най-неотложното, уреждайки, обмисляйки, признали, че Земетръсът вече е започнал! (Макар че, разбира се, и тия събота и неделя не са защита от техните клещести ръце, като нищо можеше да ни спипат.) Не, изкарах още три нощи и два дена в Переделкино, мудно продължавайки и нищо не завършвайки, вече, тъй да се каже, в безтегловност, но все още и на земята, и дори в понеделник сутринта, когато не много рано се разбързах за Москва, оставих на място бита си, повърхността на моето бюро, книгите. Заранта на 11-и, докато пътувах към Москва, вече знаех какво ще отговоря на прокуратурата. Но рано пристигнах не аз, а куриерът от прокуратурата (офицер, то се знае, но със стеснителна усмивка) — в самото начало на работния ден и с нова призовка, така че не успях и с Аля да обсъдя както трябва, а вече в присъствието на куриера, когото поканихме да седне във вестибюла, преписах на машина отговора си [41] — и вместо подпис го залепих за призовката. Това продължи доста, куриерът офицер нервничеше във вестибюла и когато минавах край него, кой знае защо, скачаше и се изпъваше. Щом получи отговора, той ми благодари, като толкова бързаше да си тръгне, че дори не сгъна листа, та трябваше да му кажа: „Сложете го в плик, вали дъжд.“ Напъха го несръчно.