Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Това опърляне от внезапността мине ли като пламък през теб — и за миг нито разсъдък, нито памет, — ама за какво са те тренирали, глупако?! къде остана твоето прехвалено арестантско, вълчето в теб? Довеждане! Когато си опърлен, изглежда много просто: ами да, не отивам, като ме викат, затова са изпратили наряд. Времето е законно, действието на властта е законно. На довеждането? се подчинявам (казвам го гласно) вече заграден отвсякъде, вече притиснат от тях към изхода. Да се бия с осем души? — няма. Довеждане? — проста дума, възприема се: ще ида — ще се върна, прокуратурата е наблизо. Не, раздвоеност: тръгвам, разбира се, като за затвор, както бяхме се подготвили („Ама не разигравайте театро — викат, — след малко ще се върне!“ — трябва да ида в кабинета за затворническата торбичка, тръгвам — и двама хукват подир мен, настъпвайки краката на жена ми, настоявам да ме оставят на мира, — не! (Мярна ми се, черен като буреносен облак, неподвижен като паметник Шафаревич, в ръката му — претъпкана чанта с алгебра и социализъм.) Ето ни в кабинета, аз — да си взема торбичката, те — неотстъпно — едрият капитан с милиционерски шинел нахално по кабината ми, съкровеното закътано място, където влизаха само близки хора, но — нали съм опърлен! — не мисля, не гледам, че по бюрото ми е разхвърляна, разпиляна цялата конспирация, достатъчно е той само да протегне ръка. Чудя се как да го изтикам от кабинета (а той се е лепнал за мен като за арестант, задачата му е — да не се хвърля през прозореца, да не се порежа, да не се пребия, да не се обеся, той също пет пари не дава за бюрото ми). „Вие какво? — договедвам се, — имате ли заповед за обиск?“ Отговарят ми: „Не.“ — „Така ли? Тогава вън оттук!“ — развиква се жена ми. Стоят като кютуци, не се помръдват. Леле, торбичката не е приготвена! Има друга — училищната чанта за галоши на сина ми, в нея са книжата, които винаги отнасям и изгарям извън града, тоест най-важните, — и ето че не са изгорени и нещо повече: изтръсквам ги на бюрото и в тази торба Аля слага приготвените затворнически дрехи. Но в същата напрегната припряност (или безправие) са и гебистите: те изобщо не поглеждат книжата, важното е аз да съм цял и невредим и да не избягам. Взех торбата, тръгвам назад, всички вървим по коридорчето назад, блъскаме се, — аз не се туткам, дори бързам, — чудя се защо съм се разбързал?, сега му е времето да се погавря с тях — да седна да си похапна към половин час, да обсъдя със семейството си битовите въпроси? непременно бих го изиграл, това го мога! Защо приех гебисткото темпо ли? — ами за да ги изведа час по-скоро (като се махна, и те ще се махнат и жилището се изчиства). Само загрявам: да се облека по-зле, по затворнически, както се канех — вехт калпак, кожухчето от заточението. Кагебистите ми навират в ръцете якето с кожена подплата: „Ето, облечете го!“ — а, не съм чак толкоз глупав, няма да ме минете: ами на циментения под с какво ще лежа? Но не се сбогувам с никого, толкова бързам! (скоро съм щял да се върна ?) — и само с жена ми, само с жена ми, и то чак на вратата, задръстена от гебисти като в тролейбусна блъсканица — се целуваме прощално, без да бързаме, с връщане на съзнанието, че може би е завинаги. Дали да не се върна? дали да не дам някакви нареждания? дали да не се потуткам, да позабавя нещата, доколкото може? — не, опърлен съм! (А всичко идваше от първата ми грешка, от това, че толкова глупашки ги пуснах да влязат, и сега доизгарям, докато не очистя жилището, докато не ги изведа подире си; от това опърляне се обърках: кой кого извежда.)