Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Настенаха се, намъчиха се кокалците ни: бе казано — и бе чуто…
Предадоха го по много радиа и телевизии, а в много от вестниците се падна на 21 януари — петдесетгодишнината от смъртта на Ленин, за когото изобщо не се сетиха тоя ден. Със скок отстрани и с мигновено захапване колко схватки е спечелил приживе! — а ето как търпеше поражение след половин век, още неназовано, още полузримо.
Би Би Си: „Двуседмичната кампания срещу Солженицин не можа да го сплаши и да го накара да млъкне.“ „Ди Велт“: „За премахването му на Москва ще й се наложи да плати цена, аналогична на Будапеща и Прага.“
И така издържахме цяла седмица след сигнала на „Правда“ — да бият всички камбани! Издържахме и дори на ТАСС й се наложи да реагира — но как да реагира на повика ми към младежта — да не лъже, а мъжествено да устоява? Ето как: „Солженицин облива с кал съветската младеж, че й липсвало мъжество.“ Но това стана чак на 22 януари, в деня, когато във Вашингтон пред сградата на Националния клуб на печата се състояла демонстрация на американски интелектуалци от различни течения, която много ме ободри: чели откъси от „Архепилага“, викали: „Долу ръцете от Солженицин! Наблюдава ви цял свят!“ На 22-ри, когато се появил „Архипелагът“ вече на немски, първият тираж бил разпродаден за няколко часа. Издържахме една седмица, но с нея завършваше почти пълен месец от публикуването на книгата, най-трудният месец, когато плацдармът още е толкова малък, светът още дори не я е чел, а толкова много е разбрал! А сега плацдармът се разширяваше, започваше масовото четене на Запад, при вече набраната инерция чак беше трудно да се предвидят последиците. На 23-ти съм си записал: „Ами ако противникът трепне и се оттегли (започне да признава миналото)? Няма да се учудя.“ (Още по-рано, веднага след руското издание, трябваше да се появи американско издание, всичко бях направил, за да стане това, но двама-трима сухи користни човека със западно възпитание окепазили всичко, цялата Петдесетнишка пратка през 1968 година; американското издание ще закъснее с половин година, няма да ме подкрепи, докато се прехвърлям над пропастите — и само затова, мисля си, настъпи развръзката. А можеше, като нищо можеше нашите вождове донякъде да отстъпят, ако по Новата 1974 година цяла Америка четеше реално книгата, а в сградата на ЦК на Стария площад не можеха да стъкмят нищо друго, освен че тя възпявала хитлеристите…)
Тогава схванах това така: ако през първия месец се решаваше какво ще стане с мен, — оттук нататък сражението се разширява и задълбочава: сега въпросът е дали пропагандистката машина още веднъж ще глътне Русия — или ще се задави? дали вестникарската лъжа за кой ли път ще се разлее свободно, или най-сетне ще срещне съпротива? Вярвах, че благоприятен прелом е възможен, и още по-добре разбирах смисъла на моето положение: да адресирам следващите си декларации не към Запада, а към вътрешни получатели.
В края на януари вестникарските хули още повече се ожесточиха и увеличиха, на камари пък събираха подписи, вече и известни, — но пък и младите започнаха да се появяват един по един, като че ли тръгваха да мрат — безтрепетни, изправени в целия си ръст, беззащитни, под куршумите, — Дима Борисов, Боря Михайлов, Женя Барабанов — и по съвпадение всеки от тях беше с безработна жена и с по две малки деца. И Лидия Корнеевна посочи кой кого е предал |38], отговори с литературен блясък. Вестникарските ругатни гърмяха като огъвана ламарина, но на Запад отдалеч много правилно забелязали: че моите декларации били „с явно настъпателен характер“, а властите — май отстъпват, хвърляйки големи усилия, и все едно — безпомощно.
Един надува свирката, друг думка по тъпана, всеки се стараеше. Докато вестниците ме ругаеха, в Държавна сигурност издокарвали съученика ми Виткевич за интервю пред някакъв западен. Какъв смайващ обрат: Държавна сигурност ме обвиняваше, че не съм бил достатъчно твърд с нея, не съм удрял по муцуната още при запознаването, както днес. Макар и да бях очаквал най-вероятно лична дискредитация, смятах, че ще я провеждат само чрез първата ми жена, не предполагах, че чрез приятел от младежките ми години. Какъв ли не бяха ме изкарали вече — полицай, гестаповец — сега доносник на КГБ. Бих предпочел изобщо да не отговарям, много зачестих. Но влезеш ли в бой, не се бой. А щом ще отговарям — яко да ударя камбаната [39].