Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
През онази първа вечер бяха замислили и нещо по-сериозно от телефонните обаждания — май че народен гняв: някакви лица бяха привикани в двора на „Козицки“, пак тук пристигнаха няколко десетки милиционери — да охраняват, но не се стигна нито до трошене на прозорци, нито до „охраняване“, очевидно бяха променили командата, някой ден ще разберем.
А телефонните обаждания продължиха две седмици, макар и не с такава честота както през първия ден, но за сметка на това по-разнообразни:
— …Власовецът още ли е жив?…
— …Чел съм му всичките произведения, имах го за светец, но сега виждам, че кумирът ми е мръсник.
Или пък — отчаян вик (след новата ми декларация за пресата):
— Какви ги върши тоя гад?!!! Защо не мирясва?!
Темите не толкова се редуваха, колкото се променяха по команда: ден-два само заплахи, че ще ме убият, после — само „разочаровани почитатели“, после — само „приятели от лагера“, после — доброжелатели, със съвети: да не излизам на улицата или да си пазя децата, или да не купувам продукти от магазина — за вас ще сколасат да ги отровят. Но чудно нещо: сред стотиците такива обаждания нямаше нито едно умело, артистично, фалшът им проличаваше още в първата дума и звук независимо от сюжета. И всички се стягаха, ако им отвърнеш с подигравка. И за да не си губят свободното време, всички започнаха да се вместват само в служебните часове.
Такъв беше опитът да сломят духа на семейството ми — и по този начин моя. Аля не само издържа атаката, но и не забравяше задълженията си. Работата вървеше и семейството живееше, и малките чак след време ще разберат, че ранното им детство е било не съвсем обикновено.
Успоредно с телефонната атака (и, то се знае, вестникарската) се провеждаше и пощенска. По пощата враждебните писма винаги бяха с пълния точен наш адрес — но анонимни. Провряха се и няколко дружелюбни (грешка на цензурата: „Дойче Веле“ беше посочила нашия адрес без номера на апартамента — и затова тези писма минаваха друга проверка и не се изземваха) — ту от „работници от Урал“, ту — от деца на починали концлагеристи.
Съветската вестникарска кампания, креслива, яростна и шантава, на международната арена претърпя загуба само за няколко дена, толкова глупава беше. „Ню Йорк таймс“ предупреждаваше: „Тази кампания може да причини на СССР по-големи щети, отколкото самото издаване на книгата.“ И „Вашингтон пост“: „Ако от главата на Солженицин падна само един косъм — това ще прекрати културния обмен и търговията.“ Ще прекрати ли, няма ли да прекрати, това е преувеличение, то се знае, намаляването на напрежението в никой случай не биваше да се изтърва, но като четат западните вестници в сградата на ЦК на Стария площад, може и да се позамислят: какво толкоз представлява тоя Солженицин, струва ли си заради него да си разваляме цялата международна игра? Западната преса звучеше като такъв мощен хор в моя защита, че изключваше и убийството, и затвора.
А тогава — накъде бие и защо се лае всичко това? (За себе си съзирах във вестникарската кампания дори само тази победа, че като врякат, та да ги чуе цял свят, те изтърват простата едновремешна мълчалива хватка — прегризваш му гърлото — и в торбата. Но започнаха — поради изпускане на нервите, поради злоба, без да са обмислили всичко докрай, започнаха, засегнаха милиони нямащи си хабер глави в собствената си страна, — и сега борбата се повеждаше преди всичко за тях, за съотечествениците. А и пред Запада ставаше като че ли необяснимо: защо пък дотам не се оправдавам, с нито една дума? може донякъде клеветата да е права?
Върви се заричай — по време на бой да дремеш мълком. За това се иска друг нрав, не моят.
Отвърнах с два удара — с декларацията от 18 януари [36] и с кратко интервю за списание „Тайм“ от 19-и [37]. В декларацията отвърнах на най-хапливите и обидни обвинения на съветските вестници, като сбих всичко до две странички; в интервюто развих позицията: пропуснатият през ноември отговор до братя Медведеви; и вразумяване и за мен, и за Сахаров, и за всички, които покрай врявата и гоненията загубихме чувство за мярка: че колкото и да ни защитават на Запад, благодарни сме им, но трябва час по-скоро да стъпим на собствените си крака; и — докато не са ми запушили устата, а какво ще стане с „В лъжа не се живее“ никой не знае, затова трябва да изкарам на бял свят и този мой съвет към младежта, тази единствена моя реална надежда; и просто да въздъхна освободено, както го иска душата ми: „Изпълних дълга си пред избитите…“