Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

— Желае ли ваше величество да я види?

— Да.

— Няма нищо по-лесно. Ето я там, в храстите.

— Покажете ми я.

Маликорн поведе краля към стълбата. Кралят измери с крачки дължината й.

— Хм! Казвате, че е дълга деветнадесет фута?

— Да, господарю.

— Струва ми се, че грешите… Тя е по-къса.

— Легнала е трудно да се премери, господарю. Ако я опрем до дърво или стена, по-лесно ще определим височината й.

— Все едно, господин Маликорн, няма да повярвам, че тази стълба е дълга деветнадесет фута.

— Знам, че окомерът на ваше величество е превъзходен, и все пак бих се обзаложил, че не греша.

Кралят поклати глава.

— Има добър начин да проверим думите ми — каза Маликорн.

— Какъв?

— На всички е известно, че долният етаж на двореца е висок осемнадесет фута. Опирайки стълбата до стената, ще можем да определим височината й.

Маликорн вдигна стълбата като перце и я опря на стената.

Случайно или не стълбата беше опряна точно под прозореца на Ла Валиер. Горният й край опря на корниза, така че от предпоследното стъпало човек можеше да разговаря с обитателите, или по-точно, с обитателките на стаята.

Едва стълбата бе опряна на стената, и кралят, без всякакви по-нататъшни разговори, започна да се катери по нея. Но не беше изкачил и половината, когато се показа патрул швейцарци, и той побърза да слезе и да се скрие в храстите.

Маликорн разбра, че трябва да се пожертва. Ако беше се скрил като краля, патрулът щеше да започне претърсване и да открие или краля, или него, а може би и двамата. По-добре беше да намерят само него.

Затова Маликорн се скри толкова неумело, че почти веднага беше заловен. Арестуваният Маликорн беше отведен в поста, където беше опознат и освободен.

В това време кралят, прибягвайки от храст до храст, се добра до черния вход към апартаментите си посрамен и разочарован.

Гласовете привлякоха към прозореца Ла Валиер и Монтале. Дори принцесата се показа, желаейки да разбере какво има.

Маликорн искаше да извикат Д артанян. Той незабавно пристигна. Напразно Маликорн се оправдаваше, напразно Д’Артанян го бе взел под закрила. Напразно тези умни и изобретателни хора придаваха на случилото се невинен смисъл. Маликорн заяви, че е искал да стигне до госпожица Дьо Монтале, както преди няколко дни господин Дьо Сент-Енян се беше опитвал да влезе при госпожица Дьо Тоне-Шарант.

Принцесата беше непреклонна. Ако Маликорн действително се е опитал да проникне през нощта при Монтале, той трябва да бъде наказан за назидание на другите. Ако Маликорн е действал не по собствена инициатива, а като посредник между Ла Валиер и лице, което той не иска да назове, тогава престъплението е още по-тежко, защото за извинение не би могла да се приеме простимата страст.

С една дума, принцесата изпадна в ярост и наложи отстраняването му от свитата на принца. В своето заслепение тя не беше взела под внимание факта, че Маликорн и Монтале я държат в ръцете си със случая на нощното й посещение при Дьо Гиш и много други любопитни подробности.

Вбесената Монтале искаше веднага да си отмъсти, но Маликорн я убеди, че подкрепата на краля изкупва всички несгоди на този свят и да пострада човек заради краля е прекрасно. Маликорн беше прав. Затова, макар че Монтале беше жена, Маликорн успя да я убеди. Да побързаме да прибавим, че и кралят им помогна да се утешат. Първо, той награди Маликорн с петдесет хиляди ливри за загубеното място. След това го взе при себе си на служба доволен, че може така да отмъсти на принцесата за всички несгоди, които търпяха той и Ла Валиер. Лошото бе, че Маликорн не можеше повече да краде за него носни кърпички и да мери стълби, и затова се чувстваше много нещастен.