Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Харолд, скръстил ръце на гърба си, вдигнал високо брадичка, не направи опит да я прекъсне.
— Кажи на Сирила, че най—доброто, на което може да се надява, е съдбата, която описах пред теб току—що, защото ако Орденът не мине през Галеа, ще го направя аз. Клела съм се да не проявявам милост към Ордена. Изменничеството на Галеа я обрича на същата съдба. Ако Орденът не плени Сирила, кълна ти се, че ще я хвана аз. И тогава ще я върна в Ейдиндрил и ще я хвърля в същата онази тъмница, от която ти я извади, и ще пусна при нея всички изнасилвачи и убийци, които успея да хвана, за да й бъдат компания до живот.
Харолд зяпна.
— Майко Изповедник, не можеш…
Погледът на Калан веднага опроверга думите му.
— Погрижи се да предадеш на Сирила какво я чака. Джебра вероятно се е опитала да я предупреди, за което е била хвърлена в тъмница. Сирила отказва да погледне в отворената паст на тъмницата, а ти отиваш вътре с нея. Нещо по—лошо — влечеш зад себе си и всичките си невинни сънародници.
Калан изтегли Галеанския кралски меч. Стисна го за дръжката и за острието с две ръце. Стиснала зъби, огъна плоската му част в крака си. Стоманата се огъна, докато мечът се счупи с трясък. Калан хвърли счупения меч в краката си.
— А сега изчезвай от погледа ми.
Харолд се обърна да си върви, но преди да е успял да и крачка, Зед стана и протегна ръка, сякаш за да го помоли да остане.
— Майко Изповедник — обади се той, като подбираше внимателно думите си. — Струва ми се, че оставяш чувствата ти да те водят.
Харолд махна с ръка към Калан, зарадван от намесата на стария магьосник.
— Кажете й, магьоснико Зорандер, кажете й.
Калан не можеше да повярва на ушите си. Остана където е, вгледана в мътните очи на Зед.
— В такъв случай бихте ли ми обяснили къде греша в преценката си, Първи магьоснико?
Зед погледна първо Калан, след това отново Харолд.
— Майко Изповедник, Кралица Сирила очевидно не е на себе си. Принц Харолд не само й вреди, но й дава възможност да обвие народа си в сянката на смъртта. Ако избере страната на разума, той ще защити своя народ и ще се отнесе с почит към миналото на сестра си, когато тя бе жена с изключителен ум. Вместо това той изостави дълга си към своя народ, като отвори сърцето си към онова, което му се иска да е истина за нея, вместо да приеме истината. По този начин той се обърна към смъртта, осъждайки на смърт и народа си. Принц Харолд с право бе обявен за виновен в изменничество. Чувствата ти към него пречат на справедливата ти присъда. Той очевидно представлява заплаха за нашата кауза, за живота на жителите на Средната земя и за живота на собствения си народ. Не може да бъде пуснат да си върви.
Харолд изглеждаше като гръмнат.
— Но, Зед…
В мътните очи на Зед също се четеше присъдата за тежка вина. Той изчака, сякаш за да остави мъжа да даде ново доказателство за изменничеството си. Харолд понечи да каже нещо, но от устата му не излязоха думи.
— Някой да не е съгласен с мен? — попита Зед.
Погледна Ейди. Тя поклати глава. Вирна направи същото. Уорън погледна Харолд за миг, после също поклатя глава.
Лицето на Харолд пламна.
— Няма да допусна това. Майката Изповедник постави срок до сутринта, за да се махна от тук. Длъжни сте да уважите присъдата й.
Той направи две крачки към вратата, след което спря, притискайки гърдите си с ръце. Започна да се свлича към земята, олюлявайки се, очите му се обърнаха. Краката му се подгънаха и след малко се строполи на пода.
Калан остана изумена. Никой не се бе помръднал и никой не бе казал нещо. Генерал Мейферт падна на едно коляно край тялото, за да провери пулса на принца. Вдигна глава към Калан и поклати глава. Плъзна поглед от Зед към Ейди, после към Вирна и Уорън. Лицето на никой не изразяваше нищо.
Калан стана и каза тихо:
— Не искам никога да разбирам кой от вас направи това. Не казвам, че сте сбъркали… Просто не искам да знам.
Четиримата кимнаха.
На вратата Калан се спря за миг в светлината, оставяйки се на студения въздух да окъпе лицето й, докато накрая забеляза капитан Райан, облегнат на дебело кленово дърво. Докато тя се приближаваше към него, той застана мирно.