Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
На няколко метра пред себе си зърна дребна фигурка да се провира между дърветата. Все още не можеше да различи кой е там, но виждаше, че е слабичко същество, което едва му стигаше до кръста. Съвършено безшумен, той сложи стрела в Ястребокрилия и се прицели. В този миг дребното създание се показа на пътеката, препъвайки се на всяка крачка. На ръст беше колкото малък гоблин, ала нещо в начина, по който се движеше, привлече вниманието на наблюдателния пазител. Това не беше водачът на отряд войници, поели на опустошителен поход, а отчаяното бягство на изтощено, преследвано същество. Младият мъж изчака още няколко секунди, докато лъчите на луната съвсем ясно осветиха залитащата фигурка.
Момче, човешко момче, което надали имаше повече от десетина години.
Елбраян подкара Симфония в галоп, прекалено бързо, за да успее уплашеното дете да избяга. Когато го достигна, пазителят се наведе, улови го под мишницата и с лекота го качи на седлото пред себе си, мъчейки се да заглуши виковете му.
Неочаквано вниманието му беше привлечено от някакво движение от другата страна на пътеката. Държейки здраво съпротивляващото се момче, той се обърна, готов да спре всеки враг.
Разпознал го изведнъж, нападателят му рязко спря.
— Полсън! — ахна Елбраян.
— Добра среща и на теб, Нощна птицо — отвърна едрият мъжага. — Бъди по-търпелив с хлапето. Доста му се насъбра — и битката, и бягството след туй.
Елбраян сведе поглед към малкия си пленник.
— Края на света? — попита той.
Полсън мрачно кимна.
Измежду дърветата се показаха още хора — мръсни, мнозина от тях ранени, и всички до един с празния, недоумяващ поглед на хора, които току-що са преминали през ада.
— Гоблини и великани удариха селото два дни след като пристигнахме — обясни Полсън.
— Имаше и джуджета — допълни Крик и заедно с Катерицата също се приближи. — Гадни създания.
— Паури — отбеляза Елбраян и им показа аленото кепе.
— Успяхме да убедим част от хората да напуснат селото и да поемат на юг още преди битката — продължи Полсън. — Повечето обаче останаха. Упорити излязоха.
Младият мъж кимна, мислейки за собственото си село. Малцина от Дъндалис биха си тръгнали, дори да знаеха, че гоблините идват, за да отмъстят за убития си другар. Не, те биха останали, биха посрещнали нашествениците, биха умрели, защитавайки дома си. Защото Дъндалис беше точно това, техният дом, и те нямаха къде другаде да отидат.
— Направо ни пометоха, Нощна птицо — мрачно поклати глава Полсън. — Ако със собствените си очи не бях видял ордите на север, никога нямаше да повярвам, че е възможно да се съберат толкоз много накуп. Обаче някак си успяхме да се измъкнем, аз, Катерицата и Крик, както и още двадесетина оцелели и оттогава не сме спирали; страх ни е, че гоблините са по петите ни.
Елбраян затвори очи, разкъсван от състрадание. Колко добре разбираше отчаяното положение на тези хора, ужасяващата празнина, която несъмнено изпитваха сега, пълната безнадеждност.
— На около двеста метра оттук има закътана полянка — рече той на Полсън и махна натам, откъдето бегълците току-що бяха дошли. — Вървете и се дръжте един до друг, за да се пазите от студа. Аз ще ида да огледам земите на запад и ще се върна, за да решим какво да правим.
Полсън кимна:
— Малко почивка наистина няма да ни се отрази зле.
Пазителят свали момчето и го подаде на ловеца, като не пропусна да забележи нежността, с която той го пое от ръцете му. После се загледа в окаяните хора пред себе си, чудейки се какво може да стори за тях.
Миг по-късно вече препускаше през обляната от лунна светлина гора. Измина повече от час, преди най-сетне да се увери, че наоколо няма нито гоблини, нито джуджета, и със сигурност — нито един великан. Което беше наистина странно — защо ли гнусните създания не бяха тръгнали след побягналите хора? А и в небето нямаше дим. Защо ли гоблините не бяха подпалили Края на света, също както бяха сторили с Дъндалис преди всички онези години.
Когато се върна на поляната, Елбраян разреши на бегълците да накладат няколко ниски огньове. Разбираше, че светлината може да ги издаде, ала тези хора отчаяно се нуждаеха от поне мъничко топлина.
След това скочи от Симфония и като го помоли да се навърта наоколо и да се ослушва, готов да дойде, щом го повика, седна край огъня на тримата трапери.
— Учуден съм, че не сте поели на юг заедно с малцината, проявили мъдростта да се вслушат в думите ви — отбеляза той след кратко, неловко мълчание и не пропусна да забележи настойчивия поглед, с който Крик измери Полсън, както и начина, по който едрият мъж упорито го избягваше, забол очи в огъня.