Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Онзи се ухили.
— Защото предизвиквам тръпки по гърбовете на враговете си.
— А, такава ли била работата.
— Е, не съвсем — въздъхна той. — Май по-добре от мен да го чуеш. Първия път, когато тръгнах на поход, така се напих, че докато пикаех, паднах в реката. Течението беше много силно, толкова, че успя да ми смъкне панталона, преди да ме изхвърли гол една миля по-надолу. Като се върнах в лагера, треперех като никога дотогава, а топките ми така се бяха свили, че направо се бяха качили в корема ми. — Почеса се замислено по лицето. — Голям срам беше. Но после, в битките, успях да оправя нещата.
— Сериозно?
— С годините умих в кръв ръцете си, е, не колкото тебе, но достатъчно, че да ме следват момчетата.
— Не думай? И колко те следват?
— Към четирийсет са. Наблизо са, ти не бери грижа. Има сред тях някои от старите момчета на баща ми, но и доста нови. Все достойни мъже са.
— Радвам се, че имаш група. И се биете за Бетод, така ли?
— Мъжът има нужда от работа. Не казвам, че не бихме се хванали с нещо по-добро де. Може ли вече да си сваля ръцете?
— Не, така са си добре. И какво правиш тук сам насред гората?
Тръпката стисна устни, умисли се за момент.
— Не ме смятай за побъркан, но се носят слухове, че Три дървета е наоколо.
— И това е самата истина.
— Така ли?
— Също Тъл Дуру Буреносния, Мрачния Хардинг и Дау Черния.
Тръпката повдигна озадачен вежди и се облегна на едно дърво, като продължаваше да държи ръцете си вдигнати, така че Кучето да ги вижда.
— Е, какво да ти кажа, сериозна група сте. По ръцете на вас петимата има повече кръв, отколкото по ръцете на всичките ми момчета накуп. Няма спор, големи имена водиш след себе си. Имена на хора, които всеки мъж ще е готов да следва.
— А ти търсиш ли да следваш някого?
— Може пък да търся.
— А момчетата ти?
— Те също.
Кучето трябваше да си признае, че идеята е доста изкушаваща. Четирийсет мъже, които знаят къде е Бетод, а може би и какви са плановете му. Това щеше да му спести немалко пълзене в студа, а в последно време беше започнало здравата да му омръзва вечното клечане в мокрия храсталак. Но и не беше съвсем готов да гласува пълно доверие на високото дългокосо копеле. Реши, че ще го заведе в лагера им, пък Три дървета да му мисли какво да става с него.
— Хубаво — каза Кучето. — Ще видим какво да правим. А сега защо не тръгнеш бавно нагоре по този хълм, докато аз те следвам на няколко крачки отзад?
— Бива — каза Тръпката, обърна се и затътри крака нагоре с все още вдигнати ръце. — Но ще внимаваш какви ги вършиш с лъка, нали? Не искам да ми се забиват стрели отзад само защото не си гледаш в краката.
— Ти не се безпокой за мен, дангалак, Кучето не пропуска… уф!
Кракът му се закачи в щръкнал корен, той залитна напред и изпусна тетивата. Стрелата профуча покрай главата на Тръпката, заби се в дънера на едно дърво пред него и остана да потреперва в кората. Кучето се озова на четири крака, стиснал в ръка празния лък. Когато вдигна поглед, Тръпката беше надвиснал над него. Кучето не се съмняваше, че ако сега онзи решеше, можеше с лекота да замахне и с огромния си юмрук да му отнесе главата.
— Късмет, че не ме уцели — каза Тръпката. — Сега вече може ли да си сваля ръцете?
Естествено, в момента, в който се появиха в лагера, Дау скочи като ужилен.
— Кой е тоя, мамка му? — озъби се той и тръгна право към Тръпката, втренчил поглед в него.
Застана пред новодошлия наежен, със секирата в ръка.
Погледнато отстрани, можеше да мине и за смешно — Дау беше половин глава по-нисък от новодошлия, но Тръпката нямаше вид на развеселен. И с право.
— Това е… — отвори уста Кучето, но не успя да продължи.
— Това е някакъв дългуч, ясно. Но аз не говоря с такива, дето ме зяпат отгоре. Сядай, дългуч! — Дау го фрасна с ръка в гърдите и го събори по дупе на земята.
Кучето реши, че онзи го прие доста добре — при дадените обстоятелства, разбира се. Естествено, изпъшка, когато си удари дирника, после примигна изненадан, но накрая се излегна, подпрян на лакът, и им се ухили.
— Аз по-добре да си остана тук, долу — каза. — Но да знаете, че не е моя вината. Не съм избирал да съм висок, също както тоя не е избирал да е пълен задник.
Кучето замижа в очакване на ботуш в топките на Тръпката, но вместо това Дау се усмихна.
— Не съм бил избирал да съм задник, а? Това ми хареса. Харесвам го тоя. Кой е?
— Казва се Тръпката и е син на Гърмящия.
Дау се намръщи:
— Ама нали Деветопръстия…
— Той е другият му син.
— Е онзи беше само…
— Мисли, Дау, мисли.
Дау отново се намръщи и поклати глава.
— Мамка му. Толкова време ли мина?