Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Точно както й харесваше да бъде.
Феро изкатери ронещия се ръб на една скала и се озова пред малък вир с тъмна вода, обграден от полумесец плоски камъни. От няколко легнали една върху друга и обрасли с висящ мъх скали течеше вода и падаше във вира. Отгоре надвесваха клони двойка тънки чепати дървета, чиито свежи листа блестяха и шумоляха от лекия ветрец. Слънцето искреше в накъдрената повърхност на водата. Прелитаха и лениво жужаха насекоми.
Красиво място, ако си от хората, които обръщат внимание на такива неща.
Не и Феро.
— Има риба — рече тя и се облиза.
Рибата ставаше много добре, набучена на пръчка и изпечена над огъня. Конското месо, което бяха взели със себе си, отдавна беше свършило и тя беше гладна. Когато клекна до водата да напълни манерката си, видя бледите сенки, които мърдаха под блестящата повърхност. Много риба. Деветопръстия тръшна тежката си раница на земята, седна на камъните до нея и започна да събува ботушите си. Нави крачолите на панталона си над коленете.
— Какво правиш, бял?
— Ще хвана малко рибка във вира — ухили й се той.
— С ръце? Дали си достатъчно сръчен с пръстите за целта?
— Мисля, че знаеш какво умея с пръстите.
Тя го изгледа намръщено, но усмивката му се разтегли още повече и около очите му се образуваха ситни бръчки.
— Гледай и се учи, жено. — Той нагази във водата, приведе се над повърхността и стиснал устни, заопипва внимателно около себе си.
— Какви ги върши? — Лутар остави раницата си до тази на Феро и изтри лъсналото си от пот лице с опакото на ръката.
— Глупакът си мисли, че може да хване риба.
— Хайде бе, с голи ръце?
— Гледай и се учи, момче — рече Деветопръстия. — Аа…
На лицето му се изписа усмивка и мускулите на предмишниците му заиграха, докато пръстите му ровеха по дъното.
— Ето я и нея. Хванах я! — той издърпа рязко ръка от водата и хвърли във въздуха облак от пръски.
Нещо проблесна на слънцето и той го метна на брега. Нещото остави мокри тъмни следи върху сухия камък — риба, тя пляскаше и подскачаше върху скалата.
— Ха-ха! — викна брат Лонгфут и застана до останалите. — Ловене на риба с голи ръце. Впечатляващо, забележително умение. Веднъж из Хилядата острова срещнах мъж, за когото се смяташе, че е най-великият рибар в целия Кръг на света. Най-отговорно заявявам, че този човек само трябваше да седне до вода, да запее и рибата сама изскачаше и се хвърляше в скута му. Така си беше, наистина! — и се намръщи, когато никой не показа какъвто и да било интерес към историята му.
В този момент над скалния ръб се появи Баяз, почти пълзеше на четири крака, докато се прехвърляше над него. Зад него изникна безизразното лице на чирака му.
Първия магус се дотътри тежко, като се облягаше на жезъла си, и се свлече до скалата. Дишаше запъхтяно, а изпитото му лице беше плувнало в пот.
— Няма да ми повярвате, ако ви кажа, че навремето буквално тичах през този проход. Взимах разстоянието за два дни. — Разтрепераните му пръсти пуснаха жезъла и той изтропа сред изсъхналите съчки покрай брега. — Много отдавна беше…
— Мислех си… — подхвърли Лутар.
Уморените очи на Баяз се извъртяха към него, сякаш обръщането на цялата глава беше непосилно за магьосника.
— Мислил си и си ходил едновременно? Дано не си се изтощил напълно, капитан Лутар.
— Защо отиваме на края на света?
— Уверявам те, не е заради самата разходка — намръщи се Баяз. — Онова, което търсим, е там.
— Да, ясно, но защо там?
— Хъ — изсумтя Феро.
Уместен въпрос.
Баяз пое дълбоко въздух и изду бузи.
— Няма мира за мен, а? След падането на Олкъс и смъртта на Глъстрод другите трима синове на Еуз се срещнаха. Ювенс, Бедеш и Канедиас. Обсъждаха какво да направят… със Семето.
— Дръжте! — викна Деветопръстия и метна втора риба върху камъните.
Баяз я изгледа с празен поглед, докато подскачаше и се мяташе, и отчаяно отваряше уста и хриле, поемайки задушаващия я въздух.
— Канедиас искаше да го изучи. Твърдеше, че може да го използва за добри цели. Ювенс се боеше от камъка, но не знаеше как да го унищожи, затова го остави под опеката на брат си. Но с течение на времето, след като дълги години раните на империята така и не заздравяха, той започна да съжалява за решението си. Тревожеше се, че Канедиас, жаден за власт, може да наруши Първия закон, както го наруши Глъстрод. Поиска от него камъкът да бъде оставен другаде. Първоначално Създателят отказа и доверието между двамата братя силно се разклати. Знам това, защото аз носех съобщенията между тях. Още тогава, както разбрах по-късно, двамата са подготвяли оръжията, които някой ден щяха да използват един срещу друг. Ювенс умоляваше, настояваше, накрая заплашваше и в крайна сметка Канедиас отстъпи. Така тримата синове на Еуз тръгнаха на път за Шамбулян.