Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Не е нужно да почиташ, нито да се страхуваш от врага си, за да желаеш мир. Нужно е само да обичаш себе си.
— Нима?
— Точно така. Загубих двама синове във войните между нашите два народа. Един при Улриок. Беше свещеник там и изгоря в храма. Другият умря съвсем наскоро, в обсадата на Дагоска. Водеше атаката, когато беше направен първият пробив.
Глокта се намръщи и разкърши врат. Залп от арбалетите. Дребни фигурки, които падат надолу по камарата от срутената стена.
— Беше смело нападение.
— Войната е по-жестока към смелите.
— Вярно. Съжалявам за загубите ви. Въпреки че не изпитвам съжаление за нищо конкретно.
— Благодаря ви за искрените съболезнования. Бог е преценил да ме дари с още трима синове, но празнините, оставени от тези две деца, никога няма да бъдат запълнени. Усещането е почти като да загубиш част от тялото си. Затова си мисля, че донякъде разбирам вашите загуби в тези войни. Аз съжалявам за вашите загуби.
— Много мило от ваша страна.
— Ние сме водачи. Войната е резултат от нашите провали. Или от необмислените ни постъпки и глупостта ни, които ни тикат към провали. Победата е за предпочитане пред загубата… но не е решение. Затова императорът предлага мир. С надеждата, че така ще сложим край на враждебността между нашите два велики народа. Ние нямаме интерес да прекосяваме морето за военни действия, а вие нямате интерес от завземане на дребни територии в Кантика. Ето защо ние предлагаме мир.
— И това е всичко, което предлагате, така ли?
— Малко ли е?
— Какво ще си кажат нашите поданици, ако ви предадем Дагоска, така скъпо отвоюван в предишната война?
— Нека бъдем реалисти. Неприятностите в Севера ви поставят в доста неизгодна позиция. Дагоска е изгубен, на ваше място бих забравил за него. — Тулкис спря и се замисли. — От друга страна, мога да уредя да бъдат изпратени дванайсет сандъка като репарации от моя император за вашия крал. Позлатени сандъци от ароматно абаносово дърво ще ви бъдат донесени от роби с преклонени глави и предшествани от смирени императорски пратеници.
— И какво ще има в тези сандъци?
— Нищо.
Двамата се вгледаха изпитателно един в друг.
— Само гордост. Можете да кажете, че са пълни с каквото си поискате. С цяло състояние от гуркулско злато, със скъпоценни камъни от Кантика, с благоухания отвъд пустинята. Повече от стойността на цял Дагоска. Това би могло да утоли гнева на поданиците ви.
Глокта пое дълбоко въздух и издиша.
— Мир. И празни сандъци. — Левият му крак беше изтръпнал под масата и той зажумя от болка, докато го раздвижваше. Изпъшка тежко и стана. — Ще предам предложението ви на началниците си.
Почти се беше обърнал да си върви, когато видя протегнатата към него ръка на Тулкис. Поколеба се за момент. Е какво толкова? Подаде ръка.
— Надявам се да успеете да ги убедите — каза императорският пратеник.
Аз също.
На края на света
На деветия ден, откакто бяха тръгнали през планината, Логън видя морето. Изкатери поредния мъчителен склон и то се разкри пред очите му. Пътеката се спускаше стръмно надолу, продължаваше през равен участък, а нататък към хоризонта беше искрящата водна повърхност. Почти долавяше соления му мирис. Ако не му напомняше така силно за дома, сигурно щеше да се усмихне.
— Морето — прошепна той.
— Океанът — поправи го Баяз.
— Прекосихме целия западен континент от край до край — каза Лонгфут и се ухили до уши. — Вече сме близо.
Когато мина обед, бяха още по-близо. Пътеката се беше разширила до кален черен път, който минаваше през поделени от разкривени синори ниви. Повечето бяха просто кафяви квадрати разорана земя, но някои бяха обрасли със свежа зелена трева, поникнали зеленчуци или сиви, неядивни на вид зимни посеви. Логън не разбираше много от земеделие, но беше повече от очевидно, че някой отглеждаше нещо на тази земя.
— Що за хора живеят чак тук — подхвърли Лутар, загледан в зле поддържаните ниви.
— Потомци на първите заселници от Старите времена. Когато империята се срина, те бяха оставени на произвола на съдбата. Но въпреки това успяха някак да просъществуват.
— Чухте ли това? — изсъска Феро, присви очи и извади стрела от колчана.
Логън надигна глава и се заслуша. Чу глухи удари, идващи много отдалеч, а после и глас, едва доловим сред шума на вятъра. Постави ръка на дръжката на меча си и приклекна. Пропълзя до рошавите храсталаци на един от синорите и надзърна. Феро застана до него.