Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Няма по-далечно място от него в целия Кръг на света — промърмори Лонгфут.
— И точно затова беше избрано. Предадоха Семето на духа на острова, за да го пази за вечни времена.
— Заповядали са на духа да не го дава никому никога — промърмори Кай.
— И моят чирак за пореден път демонстрира невежеството си — изгледа го изпод вежди Баяз. — Не никога, господарю Кай. Ювенс беше достатъчно умен, за да знае, че не може да предвиди всичко. Той осъзна, че в бъдеще може да настъпят тежки времена, в които отново да има нужда от мощта на… това нещо. Затова Бедеш заповяда на духа да предаде Семето единствено на онзи, който носи жезъла на Ювенс.
— И къде е този жезъл? — сключи вежди Лонгфут.
Баяз посочи към дървената тояга, която използваше да се подпира на нея. Грубото невзрачно парче дърво лежеше на земята до него.
— Това ли е? — попита Лутар с доста голямо разочарование в гласа.
— А ти какво очакваше, капитане? — усмихна се Баяз. — Десетфутов лъскав боздуган от масивно злато, изписан с руни и инкрустиран с кристали, а на върха — диамант с размера на главата ти, така ли? — Първия магус изсумтя презрително. — Дори аз не съм виждал чак толкова голям камък. Най-обикновената тояга вършеше същата работа на господаря ми. От повече никога не се е нуждал. Едното парче дърво не прави от човека мъдрец, благородник или велик войн, същото се отнася и за парчето стомана. Не, момчето ми, силата идва от плътта, от сърцето и от главата. Най-вече от главата.
— Харесва ми този вир! — изкикоти се Деветопръстия и метна още една риба на брега.
— Ювенс — прошепна тихо Лонгфут — и братята му, хора с неизмерима мощ, хора богове. Но дори те са се бояли от това нещо. Положили са неимоверни усилия да го скрият на края на света. Не е ли редно и ние да се страхуваме от него?
Баяз се навъси към Феро и тя му отвърна със същото. По сбръчканата кожа на лицето му избиха капки пот, космите на брадата му потъмняха от нея, но изражението му остана каменно.
— Оръжията са опасни за онези, които не умеят да си служат с тях. С лъка на Феро Малджин аз бих могъл единствено да прострелям собствения си крак, ако не знам как да го използвам. С остриетата на капитан Лутар бих пронизал приятел, а не враг, ако нямам нужните умения да боравя с тях. Колкото по-голямо е оръжието, толкова по-голяма е опасността от него. Имам достатъчно респект от това нещо, можете да ми вярвате, като го казвам, но за битката с враговете ни имаме нужда от наистина могъщо оръжие.
Феро се намръщи. Не беше напълно убедена, че нейните и неговите врагове са едни и същи, но реши засега да не обръща внимание. Беше стигнала чак дотук и вече беше прекалено близо, за да остави нещата недовършени. Погледна към Деветопръстия и видя, че пак я гледаше. Това я накара да се намръщи още повече. Напоследък непрекъснато го хващаше да я гледа. Зяпаше, хилеше се и пускаше гадни шегички. А сега установи, че самата тя поглежда към него по-често от необходимото. Отблясъците на слънцето във водата пробягаха по лицето му. Той вдигна отново очи, погледите им се срещнаха. И пак й се усмихна.
Физиономията й се смръщи още повече. Измъкна камата си, грабна една от рибите от скалата и отряза главата й. Разпори я, измъкна лигавите й вътрешности и ги хвърли във водата до крака на Деветопръстия. Естествено, беше грешка, че се чука с него, но в крайна сметка нещата не се бяха влошили чак толкова.
— Ха! — Деветопръстия измъкна ръка от водата и хвърли нов облак пръски нагоре. Залитна и размаха ръце. — Ха! — рибата се замята в ръката му — блестяща, сребриста, пърхаща светкавица — и той се пльосна по лице във водата. После се изправи и взе да плюе и тръска глава. — Избяга гадината!
— Някъде по света за всеки човек съществува противник, по-хитър и находчив от него. — Баяз опъна крака пред себе си. — Може да се окаже, че ти най-после откри своя, Деветопръсти господарю.
Джизал се сепна и се събуди. Беше посред нощ. Беше сънувал Агрионт, слънчеви дни и благоуханни вечери и сега лежеше замаян и се опитваше да си спомни къде е. В съня му бе и Арди или някоя като нея, която му се усмихваше закачливо в уютната му всекидневна. Звездите светеха ярко на черното небе и хладният планински въздух щипеше устните, ноздрите и върховете на ушите на Джизал.
Беше в Назъбените планини, на половин свят разстояние от Адуа, и от тази мисъл усети празнота. Поне стомахът му беше пълен. Риба и сухари — първото свястно ядене, откакто свърши конското месо. С едната половина на лицето още долавяше топлината на огъня, та се обърна към него. Усмихна се на тлеещите въглени и придърпа одеялото под брадичката си. Щастието сега се наричаше прясна риба и тлеещ лагерен огън.