Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Най-обикновен въпрос бе, Куче — каза Дау. — Лапа ли го вече, или още не е?
Кучето го изгледа сърдито и прегърби рамене.
— Да ти сера…
— К’во? К’во викаш направила? — Тъл не можа да сдържи напушилия го кикот. — Срала отгоре му, така ли? Прав беше, Дау, тия долу в Съюза не ги правят като нас нещата.
Сега вече всички се смееха. С изключение на Кучето.
— Да ви пикая в устите — изръмжа той. — Що не вземете да си лапате помежду си патките? Така поне ще млъкнете.
— Не съм много сигурен, че ще свърши работа — плесна го по рамото Дау. — Знаеш го Тъл, вечно говори с пълна уста!
Тъл запуши уста с ръка и така се разхили, че от носа му изскочиха сополи. Кучето го изгледа кръвнишки, но със същия успех можеше да се надява да спре с гневен поглед падаща отгоре му скала. Естествено, не свърши работа.
— Хайде стига вече, тихо сега — промърмори Три дървета, още преди усмивката да бе слязла от лицето му. — Някой по-добре да иде да огледа по-отблизо. По-добре да знаем къде е оставил Бетод момчетата си, преди тълпата от глупаци от Съюза да се довлече по пътя.
В гърлото на Кучето заседна буца.
— Някой да иде, а? И кой от вас, копелдаци, ще е този някой?
Дау се ухили и пак го плесна по рамото.
— Аз викам, който вчера е пъхал пръчка в огъня, той да пълзи в студа днес, нали така, момчета?
Кучето се промъкваше между дърветата с лък в ръка и със стрела в него, но с отпусната тетива. Не искаше да се спъне някъде и да простреля собствения си крак или да направи някоя друга глупост. Знаеше, че стават такива неща, и не гореше от желание да се връща с куцукане в лагера, където да трябва да обяснява как така една от неговите стрели стърчи забита в крака му. До края на дните си нямаше да се отърве от подигравки.
Коленичи и се вгледа между дърветата. Огледа земята — гола кафява пръст, засипана с мокри борови иглички, тук-там с бяло петно неразтопен сняг и… дъхът му секна. Наблизо видя отпечатък от стъпало. Наполовина в пръстта, наполовина в снега. Снегът се топеше и се свличаше, топеше се и попиваше в земята. Нямаше начин подобен отпечатък да издържи дълго, а това означаваше, че е бил оставен съвсем наскоро. Кучето подуши въздуха. Не долови нищо, ала в този студ не беше лесно да душиш — носът ти е замръзнал, вкочанен, задръстен от сополи. Тръгна предпазливо в посоката, накъдето сочеше отпечатъкът, и започна да се оглежда. Видя още един и още един. Някой беше минал оттук съвсем наскоро.
— Ти си Кучето, нали?
Замръзна на място. Сърцето му заблъска. Обърна се да види откъде идва гласът. На няколко крачки от него върху дънера на паднало дърво се изтягаше небрежно мъж. Беше се облегнал на един от стърчащите клони, скръстил ръце на тила си. Имаше вид на човек, полегнал да дремне. Дълга черна коса падаше пред лицето му, от нея надничаше едно око и следеше зорко Кучето. Онзи бавно се надигна.
— Слушай сега, тези ще ги оставя тук — каза той и посочи към тежка секира, забита в прогнилия дънер, и кръгъл щит, опрян на него, — за да знаеш, че като тръгна към теб, искам само да поговорим. Как ти се струва?
Кучето вдигна вежди и опъна тетивата на лъка.
— Ела, щом искаш, но ако опиташ нещо повече от говорене, ще ти пусна стрела в гръкляна.
— Бива. — Дългокосият се смъкна от дънера и оставил оръжията си, тръгна между дърветата. Вървеше с наведена глава, но дори така си личеше, че е едро копеле. Вдигна ръце с празни извърнати нагоре длани. Имаше съвсем миролюбив вид, но Кучето не беше готов да рискува. Добре знаеше, че миролюбив и миролюбив вид не са едно и също нещо. — Ако може само да кажа — рече, докато приближаваше, — като допълнение към това, че можеш да ми имаш доверие: ти така и не ме видя. Ако имах лък, можех да те убия на място.
Беше самата истина, но тя не допадна много на Кучето.
— А имаш ли лък?
— По всичко личи, че нямам.
— Твой проблем — троснато отвърна Кучето. — Спри вече.
— Става — отвърна дългокосият и спря на няколко крачки от Кучето.
— И така, аз съм Кучето, както вече знаеш. А ти кой си?
— Помниш Гърмящия, нали?
— Естествено, но ти не си той.
— Не. Аз съм синът му.
Кучето сключи вежди и опъна още по-силно лъка.
— Сега много внимавай какво ще кажеш. Деветопръстия уби сина на Гърмящия.
— Вярно. Аз съм другият му син.
— Но другият му син беше още момче… — Кучето млъкна, докато броеше наум всичките зими оттогава. — Мамка му. Толкова много време ли е минало?
— Точно толкова.
— Бая си пораснал.
— Така става с момчетата.
— Имаш ли си име?
— Викат ми Тръпката.
— Това пък откъде?