Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Намръщи се. Одеялото до него, под което спеше Логън, мърдаше. Първоначално реши, че севернякът се върти в съня си, но после осъзна, че завивката продължава да мърда. Бавни, ритмични движения, придружени от тихо пъшкане. В началото го беше взел за хъркането на Баяз, но сега знаеше, че не е това. Напрегна очи в тъмното и съзря бледите ръка и рамо на северняка с изпъкнали по тях мускули. Под неговата ръка се подаваше друга, тъмна ръка, която мачкаше гърба му.
Устата на Джизал увисна. Логън и Феро. От звуците ставаше повече от ясно какво правеха. И това на по-малко от крачка от главата на Джизал! Той зяпна повдигащата се завивка, осветена от бледата светлина от жаравата. Кога бяха… Защо са… И как… Ама че наглост от тяхна страна! Старата ненавист към двамата се върна за секунди и наранените му устни се изкривиха от омраза. Двамата диваци се яхаха като разгонени животни пред очите на всички! Идеше му да скочи и да ги срита, както би постъпил с кучета, които за всеобщ ужас са решили да се съвкупят насред градинско увеселение.
— Мамка му — прошепна нечий глас.
Джизал замръзна, реши, че са го видели.
— Чакай. — Последва кратка пауза. — А… аа, така е по-добре.
Ритмичното движение беше подновено и завивката отново взе да се надига и спуска, първоначално бавно, после все по-бързо. Как можеше Джизал да спи, докато се случваше това? Погледна навъсено, обърна се на другата страна и се зави презглава. Сега лежеше в пълен мрак и слушаше как гърленото пъшкане на Деветопръстия и рязкото съскане на Феро постепенно се усилват. Стисна очи и усети паренето на сълзи под клепачите си.
Почувства се ужасно самотен.
Попълнения
Пътят извиваше от запад и тръгваше през побелялата долина между две продълговати възвишения, обрасли с тъмни борови гори. Свършваше в брода на Уайтфлоу. Реката беше придошла от топящия се сняг и течеше бясно през скалите. Водата се пенеше и хвърляше във въздуха яростни пръски — не напразно северняците я наричаха Бялата река.
— Значи това е тя — промърмори Тъл, легнал по корем и надничащ от храстите.
— Това е — каза Кучето. — Освен ако някъде другаде на реката няма друга огромна крепост.
От билото се виждаше ясно. Високи дебели стени от гладък тъмен камък, образуващи правилен шестостен. Бяха високи поне дванайсет разкрача и на всеки ъгъл имаха по една масивна кръгла кула. Зад тях се виждаха каменните покриви на сгради, обграждащи вътрешен двор. Пред огромните стени имаше други, по-ниски, отново във вид на шестостен, наполовина на височината на вътрешните, но все пак достатъчно високи. Те също имаха защитни кули, по-тънки и по-ниски от вътрешните. Една от стените опираше в реката, а останалите пет бяха обградени от широк ров, което превръщаше крепостта в огромен остров от остър здрав камък. И до него водеше един-единствен мост, който свършваше в гигантска, с размерите на хълм, постройка над портите.
— Мамка му — каза Дау. — Виждали ли сте други такива стени? Как е успял Бетод да се намърда вътре?
— Няма значение как — поклати глава Кучето, — не може да побере цялата си армия вътре.
— Няма и да иска да го направи — каза Три дървета. — Не и Бетод. Той не действа така. Ще предпочете да е отвън, където да може да се движи и да причаква, откъдето ще може да ги излови по долни гащи.
— Хм — изсумтя Мрачния и кимна.
— Шибаният Съюз! — изруга Дау. — Никога няма да се научат да си отварят очите. През целия път дотук държахме Бетод под око, а те, мамка му, да го изпуснат да мине покрай тях без бой! Сега си седи на сигурно място зад стените, има храна и вода колкото му душа иска и доволно чака да му дойдем на крака!
— Е — цъкна с език Три дървета, — има ли смисъл да се вайкаме? Доколкото си спомням, Бетод и преди е успявал да ти се измъкне, Дау?
— Хм. Копелето има нюх за тия работи, умее да изниква там, дето никой не го чака.
Кучето погледна към крепостта, реката, дългата долина и гористите възвишения от другата страна.
— Със сигурност е оставил хора на онова било отсреща, а също и в гората около рова, напълно съм сигурен.
— Е, всичко си разгадал, нали, Куче? — погледна го с крайчеца на окото Дау. — Само едно още не ми е ясно. Тя лапа ли ти патката вече?
— К’во? — не разбра Кучето.
Тъл избухна в смях. Три дървета се изкиска под мустак. Дори Мрачния издаде подобен на смях звук, почти като въздишка, но по-силен.