Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Благодаря, сержант — поклати глава Ру, — но смятам да открия един търговец с мома за женене и да започна да трупам богатство.
— Ако искате да се порадвате на плътски удоволствия преди да се приберете у дома — каза дьо Лунвил, — отидете в „Следата на Бялото крило“, близо до Търговската порта. Това е публичен дом от висока класа, така че не внасяйте кал вътре. Кажете на дамата, която ви посрещне, че аз ви изпращам. Тя може би никога няма да ми прости, но ми дължи услуга. И не вдигайте скандал и там, защото втори път няма да мога да ви измъкна от такава бъркотия.
И като ги огледа подред, добави.
— В крайна сметка се справихте добре, момчета.
Никой не проговори. Накрая Ерик каза:
— Благодарим, сержант.
Дьо Лунвил се обърна към Джедоу и Ерик:
— Отбийте се в службата на Дворцовия съдия, за да получите документите си. Вие сте хора на принца и от днес отговаряте само пред Патрик, Калис и мен.
— Къде е това? — попита младежът.
— Надолу по стълбите през тази зала, после надясно, втората врата отляво. Сега изчезвайте — рече сержантът — преди да съм си променил решението и да ви арестувам отново.
И изпрати Ру по стълбите с шеговито плясване по тила.
Петимата заслизаха по широката стълба.
— Гладен съм — обади се Накор.
— Ти си винаги гладен — каза Джедоу със смях. — Главата ми още ми напомня, че не бях най-големият умник снощи. А и стомахът не ми е простил. — После замълча и добави: — Но с удоволствие бих хапнал нещо след всичко това.
— И аз огладнях — засмя се Ерик.
— Тогава да намерим някоя странноприемница — каза Накор.
— Някое спокойно място — намеси се Ру.
— Да, някое спокойно място — повтори Накор, — и да хапнем.
— После какво, учителю? — попита Шо Пи.
Накор направи гримаса, но каза само:
— После отиваме в „Бялото крило“, момче.
Поклати глава, посочи Шо Пи и каза на другите:
— Тоя има още много да учи.
„Следата на Бялото крило“ не беше това, което Ру бе очаквал. После осъзна, че въобще не беше знаел какво да очаква. Беше си имал работа с курви, но по време на похода — жените следваха лагерите и можеха да се търкалят с някого до другаря му, а после да се прехвърлят на следващия — веднага след като получеха таксата си.
Но това тук беше съвсем различен свят. Петимата пийнали мъже трябваше да питат два-три пъти, докато открият мястото. След няколко неуспешни опита накрая видяха скромна сграда близо до края на Търговския квартал. Табелата отпред почти не можеше да се види, защото беше просто метално крило, боядисано в бяло, и се губеше между по-големите и натрапващи се търговски надписи.
Вратата им отвори слуга, който ги пусна да влязат, без да каже дума. Кимна им да изчакат и излезе от тясното преддверие, в което нямаше никаква мебелировка — украсата му се състоеше само от два гоблена, провесени на двете по-дълги стени. Срещу входа имаше друга врата от обикновено боядисано дърво. Тя се отвори и добре облечена жена с вид на зряла матрона се приближи към тях и каза:
— Да?
Мъжете се спогледаха и накрая Накор отвърна:
— Казаха ни да дойдем тук.
— Кой? — попита тя със съмнение.
— Робер дьо Лунвил — тихо каза Ерик, като че ли се плашеше от гласа си.
— О, Боби дьо Лунвил! — Внезапно изражението на жената се преобрази от подозрително в радостно. — Богове, щом сте приятели на Боби, сте добре дошли!
После плесна с ръце и вратата, през която се бе промъкнала, се отвори широко, откривайки тесен коридор, почти задръстен от двама яки въоръжени пазачи. Те се отдръпнаха и Ру разбра, че са охрана на жената.
— Казвам се Джамила и съм вашата домакиня, а оттук — каза тя, като стигнаха до вратата, която сега бе широко отворена — влизаме в Дома на Бялото крило.
Петимата зяпнаха. Дори Накор, който беше виждал разкошния двор на императрицата на Велики Кеш, стоеше като гръмнат. Помещението, разбира се, не беше толкова блестящо; даже беше твърде далеч от това. Тук липсваха лъскавите признаци на богатство и именно това правеше залата толкова впечатляваща. Всяко нещо беше деликатно и подбрано с вкус, макар Ру да не можеше да определи какво точно създава това впечатление. Креслата и диваните в залата бяха разположени така, че влезлите се виждаха, но оставаха с чувството, че всеки кът е отделен от другия. Това личеше от вида на богато облечения мъж, изтегнат на един диван — сръбваше си вино от широка стъклена чаша, докато две прекрасни млади жени го обсипваха с ласките си. Едната беше седнала на пода, като му позволяваше да милва раменете и врата й, а другата се бе надвесила над него и му предлагаше вкусни хапки от позлатен поднос.