Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Не. А и Хусари може да бъде не по-лош губернатор на Фезана или на който и да било град от Амар. Естествено, по свой начин.
— Ще се съгласи ли?
— Мисля, че да. Той не би служил на муардите. И ми вярва, за разлика от Амар.
Тя усети горчилката в думите му.
— Това не е въпрос на доверие, знаеш го.
— Може би. Във всеки случай, исках да съм сигурен, че ще може да си тръгне, ако пожелае. Затова измислих тази история с моите хора в Рагоса.
— Знам, Родриго.
— Не исках да си тръгва.
— Знам и това.
— Не искам и ти да тръгваш, Джехане. Когато муардите дойдат, за никой от двама ви няма да има място в Ал-Расан.
— Ще се опитаме да си намерим.
Той чакаше и тя най-сетне изрече думите, които напираха в нея.
— Аз няма да го оставя, Родриго. Чу го да си поема дълбоко дъх.
Загледана в тъмната вода, Джехане промълви:
— Бях под прозореца ти в нощта на карнавала. Стоях дълго и гледах светлината в стаята ти. Едва не се качих.
Почувства как той се обръща към нея, но продължи да се взира в реката.
— Защо не го направи? — попита той с променен глас.
— Заради онова, което ми каза през деня.
— Спомням си. Тогава купувах пергамент. Какво ти казах, Джехане?
Тя вдигна поглед към него. Беше тъмно, но познаваше чертите му.
— Каза ми колко много обичаш жена си.
— Разбирам — промълви той.
Джехане се извърна. Трябваше. Бяха стигнали мига, в който погледите трябваше да замълчат. Джехане изрече тихо към реката, към мрака около тях:
— Грешно ли е, невъзможно ли е една жена да обича двама мъже?
Гласът му долетя до нея след цяла вечност.
— Не повече, отколкото за един мъж.
Джехане затвори очи.
— Благодаря ти — промълви тя, опитвайки се да задържи мига. — И сбогом.
Мигът беше отлетял. Светът отново се движеше — времето, течащата река, луните. И онова невидимо и неизречено, каквото и да бе то, което витаеше около тях, сякаш се сниши и леко се отпусна на тревата край тъмната вода.
— Сбогом — каза той. — Бъди благословена, където и да те отведе пътят ти. Скъпа моя.
И прошепна името й.
Не се докоснаха. Върнаха се заедно там, където Диего, Фернан и Миранда спяха след всички тревоги на изминалия ден. Родриго остана за миг, вгледан в лицата на близките си, после тръгна към палатката на краля, където се решаваха въпросите на войната.
Тя го изпроводи с поглед. Видя го да вдига платнището на палатката. Силуетът му се очерта в светлината на факлите, после изчезна.
Сбогом. Сбогом. Сбогом.
Диего отвори очи малко преди слънцето да изгрее.
Беше много слаб и явно страдаше от силна болка, но позна родителите си и дори се опита да се усмихне. Фернан коленичи до него и хвана ръцете му. Бернарт д’Иниго стоеше зад тях и се усмихваше щастливо. После дойде Исхак да види пациента си, да премери пулса му и да опипа раната.
Джехане не беше нужна и се възползва от момента да отведе майка си настрана и да й обясни какво смята да направи и защо. Оказа се, че Елиане и Исхак вече са го научили от Амар.
Той ги беше чакал пред палатката да се събудят. В паметта й изплува онзи летен ден, когато Амар беше коленичил пред баща й в кабинета му. Двамата се познаваха отдавна, а Амар ибн Хайран не беше човек, който ще отведе дъщеря им, без да им каже дума.
Тя се запита какво ли са си казали. Най-изненадващото беше, че никой не възрази. Майка й никога не пропускаше да каже какво мисли, но сега Джехане се канеше да ги напусне и да поеме незнайно накъде с един ашарит, по време, когато войната беше на прага им, а майка й не се опитваше да я разубеди.
Това беше още едно мерило за променящия се свят.
Майка и дъщеря се прегърнаха. Очите им бяха сухи, но когато баща й я притисна до гърдите си, Джехане не издържа и се разрида.
Алвар де Пелино стоеше безмълвно наблизо и в очите му се четеше всичко неизречено. Тя погледна Хусари, после Родриго.
Извърна се към Амар, който я чакаше на коня си, и кимна. Двамата поеха заедно на изток към Фезана и я подминаха. Димът все още се виеше над града и се издигаше в ясното небе.
Тя се обърна назад само веднъж, но Орвила беше изчезнала от погледа. Вече не плачеше. Преди една година беше поела по същия този път с Алвар и Велас. Сега с нея беше само един мъж, но той струваше колкото сто и петдесет, взети заедно.