Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Пътуваме, пътуваме, а краят на тоя път не се вижда. Омръзна ми вече.
Той се обърна и прошепна:
— Може би утре… Би ли искала сега да бъдем сами? — И Кони докосна с длан бедрото й в тъмнината.
Тя рече:
— Не бива. Ще ме подлудиш. Недей. — И обърна ухо към Кони, за да чуе отговора му.
— А не може ли… когато всички заспят?
— Да — каза тя. — Но сега не бива. Ще ме подлудиш, а те ако не искат да спят?…
— Не мога повече — рече Кони.
— Знам. И аз не мога. Хайде да си поговорим за това, което ще правим, като пристигнем там, и се отдръпни от мен, докато не си ме подлудил.
Кони се поотдръпна.
— Значи, веднага щом пристигнем, ще се заловя да уча вечер — каза той. Роуз от Шарън дълбоко въздъхна. — Ще си набавя една от онези книжки, в които пише за курса, ще изрежа купона и… готово.
— А колко ще трябва да чакаме?
— За кое?
— За това — да почнеш да печелиш много пари и да си купим хладилник.
— Не мога да ти кажа — рече важно Кони. — Откъде да знам това предварително? Сигурно към Коледа, а може и много по-рано.
— И веднага щом свършиш, ще си купим хладилника и всичко друго, нали?
Той се изсмя.
— Горещината ти действува, мила. Та защо ти е лед по Коледа?
Роуз от Шарън се изкиска в отговор.
— Прав си! Ала аз бих искала да си имаме лед по всяко време на годината. Престани вече. Ще ме подлудиш!
Здрачът се превърна в мрак и на бледото небе над пустинята изгряха звездите — остри, ярки, с редки лъчи — и небето сякаш стана кадифено. Промени се и горещината. До залез-слънце тя като гореща вълна шибаше лицата и изсмукваше всички жизнени сокове, а сега зноят лъхаше отдолу, от земята, като плътна, душна маса. Запалиха фаровете и пред тях в смътната им светлина се виждаше шосето, а отдясно и отляво — тясната лента на пустинята. От време на време в далечината проблясваха нечии очи, но животните не се показваха на светло. Под брезента сега стана съвсем тъмно. Чичо Джон и проповедникът лежаха в средата, опрели се на лакти, и гледаха пътя през задния триъгълник на брезента. Те виждаха до самия заден капак две безформени в тъмнината фигури — бабата и майката, — виждаха как майката се размърдва от време на време и протяга ръка навън.
— Кейси — рече чичо Джон, — ти трябва да знаеш какво да правим.
— Не те разбирам — какво искаш да кажеш?
— Не знам — отвърна чичо Джон.
Кейси каза:
— Трудна задача ми зададе ти.
— Нали си бил проповедник?
— Слушай, Джон! Какво току се захващате все за това: проповедник, та проповедник. Нима проповедникът не е човек като всички други?
— Да, но той… той е особен човек… иначе какъв проповедник ще бъде. Ето какво… Как мислиш ти, може ли някой да носи на хората нещастие?
— Не знам — рече Кейси. — Не знам.
— Ето например аз… имах жена… хубава, добра. Една нощ я заболя коремът. Помоли ме: „Извикай доктор!“, а аз й казах: „И таз добра! Сигурно си преяла, нищо ти няма.“ — Чичо Джон сложи ръка на коляното на проповедника и се вгледа в него в мрака. — Да бе видял как ме погледна тя. Цялата нощ пъшка, а на другия ден умря. — Кейси измърмори нещо. — Разбираш ли? — продължи чичо Джон. — Аз я убих. И оттогава се мъчех да изкупя вината си… мъчех се да върша добро… най-вече на децата. И исках да бъда по-добър… но не можех. Напивах се, блудствувах…
— Всички блудствуват — отвърна Кейси. — Аз също.
— Да, но ти нямаш грях на душата си.
Кейси меко продума:
— Как да нямам — имам. Всички имат грехове. Кое ни се струва грях? Това, в което не чувствуваме увереност. А онези, които са уверени във всичко и не знаят никакви грехове, са магарета и ако бях на мястото на бога, щях да ги изритам от царството небесно. Не мога да ги гледам.
Чичо Джон каза:
— Струва ми се, че нося нещастие на близките си. И си мисля дали няма да е по-добре да ги напусна. Така не мога да живея повече.
Кейси бързо изрече:
— Човек трябва да върши това, което трябва да върши. Нищо не мога да те посъветвам. Нищо. Не знам може ли някой да носи щастие или нещастие. А доколкото ми е известно, никой не бива да си пъха носа в живота на другите. Нека всеки си решава сам. Да помогнеш на някого — бива, но да му казваш какво да прави — не.
Чичо Джон разочаровано каза:
— Значи, не знаеш?
— Не, не знам.
— А как мислиш, грях ли е това, че не съм спасил жена си от смъртта?