Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— За други това би било просто грешка — рече Кейси, — но щом ти мислиш, че е грях, значи, е грях. Човек сам си създава греховете.
— Трябва всичко да се обмисли, както се следва — каза чичо Джон, обърна се по гръб и легна, вдигайки нагоре колене.
Камионът изминаваше миля след миля. Времето течеше. Рути и Уинфийлд заспаха. Кони измъкна отнякъде едно одеяло, зави себе си и Роуз от Шарън и стаявайки дъх, те се прегърнаха под него в тъмнината. После Кони отхвърли одеялото настрана и топлият въздух разхлади мокрите им от пот тела.
Майката лежеше на дюшека до бабата и макар очите й нищо да не виждаха в мрака, тя усещаше до себе си конвулсивно потрепващото тяло, конвулсивно биещото сърце, чуваше неспокойното дишане. И майката повтаряше:
— Успокой се, успокой се. Всичко ще бъде наред, всичко ще бъде наред. — И после добави със сподавен глас: — Нали знаеш, трябва да преминем пустинята. Знаеш това.
Чичо Джон й извика:
— Да не си зле?
Майката помълча и после отвърна:
— А, не, просто така. Сигурно насън съм приказвала. — А сетне бабата притихна и майката, без да мърда, продължи да лежи до нея.
Часовете на нощта течаха, мракът като плътна стена преграждаше пътя на камиона на Джоудови. От време на време ги задминаваха коли, които също се движеха на запад; понякога насреща се задаваше камион и с тътен профучаваше край тях, устремил се на изток. Звездите като бавен водопад струяха към запад. Беше вече около полунощ, когато пътниците приближиха Дагет, където имаше контролен пункт. Шосето на това място бе силно осветено, а до пункта личеше ярък неонов надпис: „Карай вдясно и спри!“ Том спря камиона и инспекторите, които се шляеха без работа в канцеларията, веднага излязоха навън и застанаха под дългия дървен навес. Един от тях записа номера на колата и вдигна капака на мотора.
Том попита:
— За какво правите това?
— Агрономически контрол. Сега ще прегледаме цялата ви кола. Растения или семена имате ли?
— Не — отговори Том.
— Все пак трябва да прегледаме. Разтоварете багажа.
Майката с мъка слезе от камиона. Лицето й беше подпухнало, очите гледаха сурово.
— Чуйте, мистър, имаме болна. Една баба. Караме я на доктор. Не можем да се бавим. — Тя, изглежда, едва сдържаше нервите си. — Пуснете ни.
— Не може. Без преглед не може.
— Кълна се в бога, нищо нямаме! — извика майката. — Кълна се в бога! Бабата е страшно зле.
— И вие май не сте много добре — каза един от чиновниците.
Майката се хвана за задния капак и се издигна на мускули, влагайки в това движение всичката си сила.
— Вижте — рече тя.
Чиновникът насочи лъча на джобното си фенерче към сбръчканото старческо лице.
— Вярно! — възкликна той. — Та, казвате, нямате нищо — нито семена, нито плодове, нито зеленчуци, нито царевица, нито портокали?
— Нямаме. Кълнем се в бога!
— Добре, продължавайте тогава. В Барстоу има доктор. На осем мили оттук. Продължавайте.
Том се пъхна в кабината и камионът потегли.
Чиновникът се обърна към своя колега:
— Защо да ги задържаме наистина?
— Може пък да лъжат — отговори колегата му.
— Какво приказваш! Да бе видял тази старица! Не, не лъжат.
Том даде газ, бързайки по-скоро да стигне до Барстоу, и когато се озоваха в градчето, той спря колата, слезе и се приближи до задния капак. Майката се наведе към него.
— Няма й нищо — каза тя. — Просто не исках да се бавим там, защото ме бе страх да не останем в пустинята.
— А как се чувствува тя?
— Нищо… Нищо й няма. Продължавай напред. Трябва по-скоро да преминем пустинята. — Том поклати глава и се отдалечи.
— Ал — рече той, — сега ще спрем на бензиностанцията, а после ще седнеш на волана ти. — Той закара колата до една бензиностанция, която работеше денонощно, напълни резервоара и радиатора и наля масло в картера. Ал седна на волана, Том от другата страна, а бащата — между двамата. Камионът отново потегли в мрака и скоро ниските хълмове, които окръжаваха Барстоу, останаха назад.
Том рече:
— Не знам какво става с майка. Някакъв бръмбар й е влязъл в главата. Нима дълго се преглежда един багаж? Каза, че баба е съвсем зле, а сега пък — че нищо й няма. Не мога да я разбера. Нещо става с нея. Да не се е побъркала по пътя?
Бащата каза:
— Тя сега е също тъй буйна като на млади години. Когато беше млада — от нищо не се боеше. Поне сега да се бе поукротила, толкова деца народи, такава тежка работа върши! Но не би! Помните ли как размахваше оня крик? Опитай само да й го вземеш — за нищо на света не бих посмял.