Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Божичко, какви окаяни хора!
— Кой, оките ли? Всички са такива.
— А колата им! На такава таратайка ще ме е страх изобщо да се кача.
— Ти — да! Но ние с теб сме свестни хора, а тези оки нищо не разбират и нищо не чувствуват. Та те не приличат на човешки същества! Истинският човек няма да живее така, като тях. Истинският човек няма да се примири с такава мръсотия и нищета. Пък тези оки не са повече от горили.
— Да, и съм доволен, че не аз, а те трябва да прекосят пустинята на такъв худзон. Бучи като вършачка.
Помощникът му погледна в книгата пред себе си. Едра капка пот се търколи от пръста му и падна върху розовия лист.
— С нищо не можеш да ги уплашиш. Толкова са тъпи, че дори не могат да си представят колко е опасно това, което вършат. И изобщо не виждат по-далеч от носа си. А ти си седнал да се безпокоиш за тях!
— Не се безпокоя. Просто си помислих как бих се чувствувал на тяхно място.
— Да, но ти разбираш нещата. А те нищо не разбират. — И той изтри с ръкав капката върху розовия лист.
Камионът излезе на шосето и пое по един дълъг хълм сред изполомени и разрушени от времето скали. Водата в радиатора скоро завря и Том трябваше да намали скоростта. Камионът се заизкачва по дългия склон — шосето криволичеше и извиваше сред пустошта, изгорена и обезцветена от слънцето, унищожило тук всякакъв живот. По едно време Том спря за малко да изстине машината и после камионът отново продължи пътя си. Когато пътниците се изкачиха на билото, слънцето беше все още високо; те погледнаха надолу към пустинята — черните, сякаш овъглени планини в далечината, сивата пустиня, озарена от жълтите лъчи на слънцето. Дребните мършави храсти и трева хвърляха резки сенки върху пясъка и отломките скали. Ослепителното слънце грееше точно срещу камиона. Том държеше ръката си пред очите, за да може да гледа пътя. Щом превалиха гребена, заслизаха по надолнището по инерция, за да охладят мотора. Те се спускаха към пустинята; вентилаторът на мотора се въртеше, охлаждайки водата в радиатора. Седнали в кабината, Том, Ал, бащата и Уинфийлд на коленете му гледаха яркото залязващо слънце и очите им бяха като стъклени, а мургавите им лица блестяха от пот. Изгорената земя и черните, сякаш овъглени хълмове нарушаваха спокойния профил на пустинята и я правеха още по-страшна в червените лъчи на залязващото слънце.
Ал каза:
— Божичко, какви места! Ами ако трябваше да вървим пеш?
— Щяхме да вървим. Както много други; а щом другите могат, значи, и ние можем — отвърна Том.
— Но и много, изглежда, са измрели — рече Ал.
— И ние не се отървахме без нищо.
Ал замълча. Обляната в червена светлина пустиня бягаше назад край камиона.
— Как мислиш, ще се видим ли пак с Уилсънови? — прекъсна мълчанието си Ал.
Том погледна маслопоказателя.
— Питам се дали ние или пък някой друг ще види повече мисис Уилсън. Просто се питам.
Уинфийлд каза:
— Татко, искам да сляза.
Том го погледна.
— Няма да е зле всички да слязат, преди да е мръкнало. — Той намали скоростта и спря камиона. Уинфийлд скочи на земята и се изпика край шосето. Том се подаде от кабината. — Ще слиза ли още някой?
— Не, ще потърпим — извика чичо Джон.
Бащата рече:
— Уинфийлд, качи се горе. Изтръпнаха ми краката, не мога вече да те държа. — Момчето закопча комбинезона си, послушно се покачи на камиона по задния капак и се прехвърли на четири крака през дюшека на бабата, та да е по-близо до Рути.
Камионът вървеше в следобеда, а слънцето докосна с крайчеца си неравната линия на хоризонта и заля пустинята с червена светлина.
Рути каза:
— Какво? Изгониха ли те?
— Не, сам дойдох. Тука е по-хубаво. Там няма къде да легнеш.
— Само, моля ти се, не бъбри и не пискай — рече Рути, — защото искам да спя и когато се събудя, да бъдем вече пристигнали! Том каза така! Интересно ще бъде да видим тая тъй хубава Калифорния.
Слънцето залезе и остави след себе си голямо кръгло сияние. Под брезента стана тъмно като в тунел — тунел с мътни триъгълници светлина в двата края.
Кони и Роуз от Шарън седяха, облегнати на кабината, и горещият вятър, който се промъкваше през брезента, ги шибаше в тила, а брезентът плющеше и барабанеше над главите им. Двамата си говореха тихо, съобразявайки се със силата на шума на брезента, та другите да не ги чуят. Кони се обръщаше и шепнеше на ухото на Роуз; тя му отговаряше по същия начин. Роуз от Шарън каза: