Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Мистър Мъзл отново млъкна и зачака отговор; а мистър Тротър отново го разочарова.
— Добре тогава — рече мистър Мъзл, — много съжалявам, задето трябва да дам обяснение пред дамите, но спешният случай ми служи за извинение. Задната кухня е свободна, сър. Ако отидем там, сър, мистър Уелър ще се погрижи всичко да е по правилата и ще можем да получим взаимно удовлетворение, докато ни повикат със звънеца. Последвайте ме, сър!
Докато мистър Мъзл произнасяше последните си думи, той се придвижи една-две стъпки към вратата; а за да спести време, засваля жакета си, както се бе запътил нататък.
Но щом готвачката чу заключителните думи на смелото предизвикателство и видя как мистър Мъзл се готви да го приложи на дело, тя нададе висок и пронизителен писък и изхвърляйки се върху станалия мигновено от стола мистър Джоб Тротър, започна да дращи и удря широкото му плоско лице с обичайната енергия на силно раздразнена особа от женски пол и вплитайки пръсти в неговата дълга черна коса, изскуба оттам достатъчно материал за пет-шест дузини от най-широките траурни пръстени. Като извърши този подвиг с целия жар, вдъхнат й от нейната предана любов към мистър Мъзл, тя се оттегли, олюлявайки се, и тъй като бе поривиста дама с много изтънчена чувствителност, отведнъж падна пред кухненския шкаф и загуби съзнание.
В този миг се чу звънецът.
— Това е за тебе, Джоб Тротър — рече Сам; и преди мистър Тротър да успее да промълви някакъв укор или възражение, преди даже да намери време да избърше кръвта от раните, намесени му от лежащата в несвяст дама, Сам сграбчи едната му ръка, мистър Мъзл — другата и теглен напред от единия и блъскан отзад от другия, биде отведен в приемната на горния етаж.
А там картината бе внушителна. Мистър Алфред Джингл, наричан тоже капитан Фиц-Маршъл, бе застанал до вратата с шапка в ръка и усмивка на устните, напълно спокоен въпреки своето крайно неприятно положение. Пред него бе изправен мистър Пикуик, който явно му бе изнесъл някакъв високонравствен урок; защото лявата му ръка беше отзад под жакета, а дясната беше разперена във въздуха — обичайна за него поза, когато произнасяше тържествени речи. Недалеч от тях се виждаше мистър Тъпман, с изписано по лицето му негодувание, усърдно задържан от две страни от двамата си по-млади приятели; в дъното на стаята бяха мистър Нъпкинс, мисис Нъпкинс и мис Нъпкинс, мрачно величествени и ожесточени.
— Какво ме въздържа — казваше с царствено достойнство мистър Нъпкинс точно когато Джоб биде въведен, — какво ме въздържа да затворя тези хора като престъпни самозванци? Някакво нелепо милосърдие? Какво ме въздържа?
— Гордост, стари приятелю, гордост — отвърна Джингл без всякакво стеснение. — Невъзможно — няма как — хванахте капитан, е? Ха, ха! Чудесна работа — съпруг за щерката — хитрецът надхитрен — а да разгласите историята — за нищо на света — ще се покажете глупав — много!
— Мизерник — рече мисис Нъпкинс, — вашите долни клевети заслужават само нашето презрение.
— Винаги съм го мразила — добави Хенриета.
— О, естествено — рече Джингл. — Високият млад мъж — предишният поклонник — Сидни Поркънхам — богат прекрасен човек — но не тъй богат като капитана, и? Обърнахме му гръб — само капитана — няма друг като капитана — всички девойки лудеят по капитана — е, Джоб?
И мистър Джингл се засмя от все сърце. А Джоб, потривайки ръце от доволство, издаде първия звук, откакто бе влязъл в къщата — тихо сподавено хихикане, сякаш искаше да се разбере, че този смях му доставя преголяма наслада, за да остави дори малко от него да се изхаби в звук.
— Мистър Нъпкинс — рече по-възрастната дама, — този разговор не е подходящ за ушите на прислугата. Нека се махат тези негодници.
— Разбира се, драга моя — отзова се мистър Нъпкинс. — Мъзл!
— Да, ваша милост.
— Отворете предната врата.
— Да, ваша милост.
— Напуснете моя дом! — рече мистър Нъпкинс, като махна изразително с ръка.
Джингл се усмихна и се запъти към вратата.
— Стойте! — заповяда мистър Пикуик.
Джингл се спря.
— Бих могъл — заговори мистър Пикуик — да си отмъстя много по-жестоко за лошите дела, извършени спрямо мен от вас и онзи лицемерен ваш приятел там.
Джоб Тротър се поклони много учтиво и сложи ръка на сърцето си.
— Казвам — рече мистър Пикуик, като гневът му нарастваше все повече, — казвам, че бих могъл да си отмъстя много по-жестоко, но се задоволявам с това, че ви разобличих: нещо, което считам за свой дълг пред обществото. Надявам се, че няма да забравите тази снизходителност, сър.