Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Арарис преглътна смеха и отметна глава назад. Исана почувства докосването и направи същото, затваряйки очи.
— С него съм от две години — прошепна Арарис. — Знаеш сърцето му, Исана. Ти си му помогнала да го оформи. Видя го, докато пътувахме, но не виждаш какъв е станал, не знаеш откъде идва всичко това така, както го знам аз.
— Септимус — прошепна Исана.
— Нямаш представа колко пъти ни е измъквал от подобни неприятности — Арарис замълча за момент. — Добре. Може би не от такова количество наведнъж. Но той никога не се е замислял над мащабите.
— Ти вярваш в него — въздъхна Исана.
— Нека великите фурии да ми помагат — каза Арарис. — Това е почти безумие, но да.
Той замълча за момент, после каза:
— Знаеш, че много те обичам.
Тя кимна внимателно, за да не си ударят главите.
— Знам. И аз те обичам.
— Мислех си — каза той и се поколеба. — Имам предвид… Е, не че това е напълно нова мисъл, но…
Лекото непохватно вълнение, което се усещаше в увереността му, очароваше:
— Да?
— Ако изобщо е възможно — каза Арарис, — искам да кажа… ако го преживеем. И ако… ако всичко се получи… знам, че вероятно никога няма да е възможно, но…
Исана трепна:
— Да?
— Ако. Един ден. Ако всички… Ти би ли… — той си пое дълбоко въздух. — Би ли се омъжила за мен?
Беше разбрала посоката на мислите му по дивата несигурност на емоциите му, но не очакваше, че ще реагира на тях така.
Тя се засмя. Отново. Смя се до изнемога, опитвайки се да го прави колкото се може по-тихо.
— Тук? — попита тя накрая през смях. — Питаш ме тук? Сега? Така ли?
Гърбът му се скова.
— Е — успя да каже след малко. — Да. Това е… — гласът му изведнъж стана сериозен. — Това е всичко, което имам.
Тя размърда изтръпналите си пръсти, докато не намери неговите. Те успяха, повече или по-малко, да сплетат част от тях.
— Достатъчно е — тихо каза Исана.
Арарис за момент замръзна неподвижно:
— Това… означава… да?
Исана въздъхна и стисна пръстите му толкова силно, колкото можеше:
— Да.
Той изведнъж се отпусна.
— Ох — издиша той. — Ох, това е добре — после поклати глава и погали един от пръстите й със своите. — За момент се притесних.
Абсурдността на това твърдение, предвид всички обстоятелства, порази едновременно и двамата.
Те все още се смееха, когато някой отметна отвора на палатката и Наварис от Фригия свали торбите от главите им, държейки изтеглен меч в ръка.
Глава 50
— Този — тихо каза Тави и взе в ръка един от дългите мечове, които Дуриас му беше донесъл за избор. Той вдигна острието в защитна позиция, направи няколко кръгови движения с китката и кимна.
Докато го държеше в ръка, можеше да усети фините вибрации в стоманата на острието. Оръжието беше старо, но с отлична изработка. В светлината на факела се виждаха драскотини от сраженията, но то все още беше здраво, гъвкаво и надеждно.
— Какво става с Ерен?
— Ще ви заведа при него — каза Дуриас. — Оттук, ако обичате, капитане.
Тави последва центуриона през сгъстяващия се над лагера на канимите здрач и беше изненадан колко много общо има той с алерански боен лагер, въпреки че като цяло различните постройки бяха разделени от много по-големи разстояния. Може би и те измерваха лагера в крачки, както го правеха легионерите.
Укритията на лечителите бяха препълнени, но звуците, идващи оттам, не бяха като звуците, идващи от палатките на алеранците. Вместо виковете и стенанията на ранените на всяка стъпка се чуваха зъбене и ръмжене и Тави се радваше, че не може да вижда случващото се вътре.
Почти всички ранени каними, излизащи от палатките, вървяха без чужда помощ, с изключение на онези, на които им липсваха крайници. Някъде на заден план в небето се издигаше траурният вой на отделни каними, оплакващи падналите си събратя — искрен, див и прекрасен.
— Преди година — тихо каза Дуриас — си мислех, че ще свикна с това. Но уви, то все още кара космите на врата ми да настръхват.
— Нашите народи са много различни — също толкова тихо отговори Тави.
Дуриас се обърна и изненадано погледна Тави.