Зимата на света [bg]

— Трябва да отида в Кунцево — обяви той.

Володя жадуваше да разбере какво става.

— Защо? — попита той.

Баща му не отвърна на въпроса.

— Обадих се за колата си, но шофьорът ми си е отишъл у дома. Можеш да ме закараш. Володя направо настръхна. Никога не беше ходил в дачата на Сталин. Сега отиваше там в миг на най-дълбока криза.

— Хайде — нетърпеливо произнесе баща му.

Викнаха за довиждане от антрето и излязоха.

Автомобилът на Григорий Пешков бе черен ЗИС 101 А, съветско копие на американския Пакард с трискоростна автоматична предавка. Най-високата му скорост достигаше осемдесет мили в час. Володя седна зад кормилото и подкара. Мина през Арбат — квартал на занаятчии и образовани хора, държавни служители — и продължи по можайското шосе. — Другарят Сталин ли те е повикал? — попита той баща си.

— Не. Сталин е изолиран вече два дни.

— И аз чух същото.

— Тъй ли? Предполага се, че е тайна.

— Не можеш да запазиш такова нещо в тайна. Какво става сега? — Някои хора от нас отиваме в Кунцево, за да се срещнем с него.

Володя зададе най-важния въпрос.

— За какво?

— Най-напред — за да разберем дали е жив или мъртъв. „Можеше ли наистина вече да е мъртъв и никой да не знае това“ — запита се Володя. Струваше му се невероятно.

— Ако е жив?

— Не знам. Каквото и да става, бих искал да съм там, за да го видя, а не да го разбера впоследствие. Володя знаеше, че подслушващите устройства не работят в колите — микрофонът предаваше само шума на двигателя — тъй че бе уверен, че не могат да го чуят. При все това се уплаши, докато произнасяше немислимото:

— Може ли Сталин да бъде отстранен?

— Казах ти, че не знам — раздразнено отговори баща му. Капитан Пешков настръхна. Такъв въпрос изискваше уверено отричане. Всичко останало си беше „да“. Баща му допусна възможността със Сталин да е свършено. Надеждите на Володя се надигнаха като вулканична лава. — Помисли си само! — радостно възкликна той. — Няма повече чистки! Концлагерите са затворени. Тайната полиция няма повече да отвлича млади момичета от улицата, за да ги насилва. Беше наполовина готов баща му да го прекъсне, но той само го слушаше с притворени очи. Володя продължи: — Глупавата фраза „троцкистко-фашистки шпионин“ ще изчезне от езика. Военните поделения, които отстъпват на противника в жива сила и артилерия, ще се оттеглят, вместо да се жертват без полза. Решенията ще се вземат разумно, от групи интелигентни хора, които ще решават какво е най-добро за всички. Та това е комунизмът, за който си мечтал преди тридесет години! — Глупаво хлапе — презрително произнесе баща му. — Последно нещо, което ни трябва в този момент, е да загубим вожда си. Ние сме във война и отстъпваме! Единствената ни цел трябва да бъде защитата на революцията — каквото и да струва това. Сталин ни трябва повече от всякога. Сякаш му зашлеви плесница. Отдавна не се бе случвало баща му да го нарича „глупак“. Имаше ли старият право? Нуждаеше ли се СССР от Сталин? Той бе взел толкова катастрофални решения, че Володя не можеше да си представи как страната би била по-зле, оглавявана от някой друг. Стигнаха мястото. Домът на Сталин биваше определян като дача, но не бе просто селска къщичка. Дълга, ниска постройка, с по пет високи прозореца от всяка страна на величествения вход, сградата стоеше посред борова гора и бе боядисана в безлично зелено, като че ли да я прикрива. Стотици въоръжени войници охраняваха портите и двойната ограда от бодлива тел. Григорий посочи към зенитната батарея, полуприкрита с камуфлажна мрежа: