Драконите на сломеното слънце [bg]

Драконовите ездачи на Таргон се рееха сред сивата зора, летяха ниско над гористата Бльоде — земята на великаните. През целия предишен ден бяха наблюдавали как малката армия бяга пред отряда на великаните. Поне доколкото ездачите можеха да преценят, войниците бяха побягнали пред враговете си едва ли не в безредна паника, изоставяйки каруците с провизии и снаряжение на великаните. Както мрачно отбеляза сам на себе си някой, Таргон едва ли щеше да се зарадва да чуе, че понастоящем бандитите се кичат с дрънкулки на стойност няколкостотин стоманени монети.

Разпокъсаната армия бягаше сляпо, макар донякъде да успяваха да запазят привиден строй. Ала лудото им отстъпление ги бе отвело до задънена улица. Сега се намираха точно пред магическата бариера, защитаваща елфическото кралство Силванести. Привечер армията най-сетне бе спряла. Бяха изтощени, не можеха да продължават повече, дори и да имаше къде отидат.

Ограбването на каруците бе задържало великаните за няколко часа. Когато обаче плячкосването приключи и вече нямаше нищо за ядене, бандитите отново потеглиха на юг, следвайки следите на човеците, следвайки омразната им миризма, която ги докарваше до пълен бяс.

Ездачите лесно можеха да се разправят с великаните. Сините дракони въобще нямаше да се затруднят с толкова елементарна задача. Ала ездачите имаха своите заповеди, в които съвсем ясно се казваше, че трябва да държат под око размирната жена-рицар и бунтовната й армия от фанатици. Така че не можеха да се намесват. Никой не би могъл да обвини Таргон, че великаните са унищожили цяла войска от нашественици, упътени към Силванести. Твърде отдавна лордът предупреждаваше Малис, че великаните трябва да бъдат изличени от лицето на света, както се бяха опитали да постъпят с кендерите. Може би следващият път щеше да се вслуша в думите му.

— Ето там са — каза един от ездачите, докато кръжеше с дракона си малко по-ниско от останалите. — В Мъртвата земя. На същото място, където ги оставихме снощи. Дори не са помръднали. Може пък да са измрели. Поне така ми изглеждат.

— Ако не са, скоро ще бъдат — отвърна неговият командир.

Великаните приличаха на черна маса, стичаща се по протежение на пътя към местността, която ездачът бе нарекъл Мъртвата земя, сивата зона на смъртта, маркираща ръба на щита — границата на Силванести.

Ездачите следяха случващото се с интерес, като очакваха с нетърпение развръзката на битката, за да могат най-сетне да се освободят от уморителното задължение и да се върнат обратно в казармата си в Хур.

Рицарите се настаниха удобно и се приготвиха да наблюдават представлението.

— Видяхте ли това? — рече един от тях, като внезапно се изправи и се вгледа по-внимателно.

— Спуснете се по-надолу — нареди командирът им.

Драконите закръжиха по-ниско, размахвайки съвсем леко криле, за да уловят утринния бриз. Ездачите се втренчиха към бунтовната армия с изумление.