Зовът на барабана [bg]

Закуската за щастие не беше голям проблем, защото кокошките ме снабдиха с девет яйца, а хлябът беше втасал добре. Още се намираше масло в дъното на килера, под страховитата стража на току-що опрасената свиня, но Иън бе успял да се промъкне и да грабне гърненце със сладко от лавицата, докато аз стоях до него с метлата и я забивах към тракащите челюсти на свинята, когато правеше набези към краката му.

— Ще трябва да си направя нова метла — отбелязах и огледах рошавите останки, докато слагах яйцата в чиниите. — Сигурно ще ида до върбовата гора до потока тази сутрин.

— Ммффмм. — Джейми протегна ръка и потупа разсеяно по масата, търсеше чинията с хляба. Вниманието му беше насочено към книгата, която четеше, „Естествена история на Северна Каролина“ от Брикнел.

— Ето — каза той. — Знаех си, че съм виждал нещо за гърмящите змии. — Той откри опипом хляба, отхапа и после загреба с него голяма порция яйца в устата си. След като преглътна всичко това, прочете на глас, вдигнал книгата с една ръка и посягащ по масата с другата.

— „Индианците често вадят зъбите на гърмящите змии, за да не могат вече да хапят; това става лесно, като вържеш червен вълнен плат в горния край на дълга куха пръчка, и така караш гърмящата змия да нападне, после рязко я издърпваш и зъбите се забиват в плата.“

— Имаме ли червен плат, лельо? — попита Иън, докато прокарваше яйцата си с кафе от цикория.

Поклатих глава и бутнах последната наденица пред търсещата ръка на Джейми.

— Син, зелен, жълт, сив, бял и кафяв. Не и червен.

— Ама каква хубава книга, чичо Джейми — каза одобрително Иън. — Казва ли се още нещо за гърмящите змии? — Огледа лакомо масата в търсене на още храна. Без да кажа нищо, бръкнах в долапа, извадих чиния с царевична каша и я сложих пред него.

— Е, ами пише как гърмящите змии омагьосват катерици и зайци. — Джейми докосна чинията си, но напипа само голата ѝ повърхност. Аз бутнах кифлите към него.

— „Изненадващо е да се наблюдава как тези змии примамват и омагьосват катерици, зайци, яребици и много друго дребни зверове и птици, които после бързо поглъщат. Това влияние е толкова силно, че можеш да видиш как катерица или яребица (ако са видели тази змия), скачат или прелитат от клон на клон, докато накрая не скачат право в устата ѝ, без да могат да избегнат врага си, който дори не е помръднал, преди да налапа жертвата си.“

Ръката му, която продължаваше да посяга по масата, напипа кифлите. Взе една и ме погледна.

— Проклет да съм, ако съм виждал такова нещо. Мислиш ли, че е възможно?

— Не — казах аз и отметнах къдриците от лицето си. — А в тази книга пише ли нещо полезно за това как да се оправяш с яростни прасета?

Той махна разсеяно към мен с остатъците от кифлата.

— Не се тревожи. Аз ще се оправя с прасето. — Откъсна очи от книгата, колкото да погледне към празните чинии на масата. — Няма ли още яйца?

— Има, но ще ги занеса на госта ни в хамбара. — Добавих два резена хляб в малката кошница и бутилка чай от билки, които бях накиснала през нощта. Отвара от златник, монарда и див бергамот, която беше черно-зеленикава и миришеше на изгоряло стърнище, но може би щеше да помогне. Поне нямаше да навреди. Импулсивно взех и амулета с перата от старата Наяуене; вероятно това щеше да го успокои. Също като лекарството, нямаше да му навреди.