Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
От историите разказвани за онези години, тази е най-трагичната. Изгнаниците бяха в пустинята от много дни. Кама, царят на бечуаните изпрати водачи, волове, товарни коли и вода в тяхна помощ. Онези, които бяха дошли първи, предупредиха: пийте водата малко по малко. Но докато пристигнат изостаналите, всички други вече спяха. Никой не ги бе предупредил. Още едно изгубено послание. Пили, докато умрели, със стотици. Сред тях беше майката на Енциан. Той бе заспал под волска кожа, изтощен от глад и жажда. Събуди се сред мъртъвците. Казват, че бил намерен от група оватджимба673, приели го и се погрижили за него. Оставили го на края на майчиното му село, за да влезе сам. Те бяха номади и са можели да поемат във всяка друга посока на тази пустинна област, но го върнали там, откъдето бил тръгнал. В селото не бил останал почти никой. Много се били преселили, някои били отведени на крайбрежието и събрани в оградени места или насочени да работят на жп линията, която германците прокарвали през пустинята. Много други били умрели, защото се хранели с месо от чумави животни.
Нямало завръщане, нямало път назад. Шейсет процента от хереросите били унищожени. Останалите били използвани като впрегатни животни. Енциан бе израснал в свят завладян от белите. Пленничество, внезапна смърт, отпътуване без завръщане, това бяха обичайни неща, ежедневие. Когато въпросът изникна пред него, той не можа по никакъв начин да си обясни своето оцеляване. Изобщо не вярваше в процеса на естествения подбор. Нджамби Карунга674 и християнският Бог бяха много, много далеч. Нямаше никаква разлика между поведението на един бог и въздействието на чистата случайност. Вайсман, европеецът, чието протеже той стана, неизменно вярваше, че е отклонил Енциан от религията. Но боговете бяха заминали: боговете бяха изоставили хората… Той позволяваше на Вайсман да мисли каквото иска. Неговото чувство за вина и апетит за провинения бяха неутолими, като жаждата на пустинята за вода.
Двамата не се бяха виждали отдавна. За последен път бяха разговаряли при преместването от Пенемюнде тук, в „Мителверке“. Вайсман най-вероятно беше мъртъв вече. Дори и в Югозапада, 20 години по-рано, още преди да научи немски, Енциан бе видял това: любов към последната експлозия — излитането и извисяващия се отвъд пределите на страха крясък… Защо му е на Вайсман каквато и да е охота да надживее войната? Без съмнение винаги ще се намира нещо достатъчно великолепно, достойно за неговите копнежи. Невъзможно е той да завърши като спретнат, експедитивен и кротък човечец, подобно на стотиците негови остъклени канцеларии пръснати из мрежата на СС — разположен във времето и пространството така, че неизменно да пропуска съвсем за малко величието, да се влачи единствено в неговия вакуум, леко придърпван от неговата въздушна вълна, но накрая да бъде изоставен да лежи неподвижно сред няколко потъмнели изпаднали в дирята на славата пайети. Буржоазна драма изиграна на мелодичния фон от Вагнерова оперна партитура, духовите инструменти колебливи и присмехулни, гласовете на струнните се носят неустойчиво ту в съзвучие ту се разминават…
Напоследък тук долу, неизвестно защо Енциан се буди много често нощем. Наистина ли Той, пронизаният Иисус, дойде, за да склони глава над теб? Тяло мечта на белия педераст, стройни нозе и премрежени златисти европейски очи… успя ли да видиш маслинен на цвят кур под дрипавата бедрена препаска, поиска ли да се протегнеш и да близнеш потта от неговите груби дървени окови? Къде е той тази вечер, в коя част на нашата Зона, проклет да бъде до върха на този нервно потрепващ императорски жезъл…
Малко останаха такива острови от кадифе и пух, където да лежи и мечтае неспирно, и то не в тези мраморни коридори на властта. Енциан е изстинал: обаче не толкова заради угасването на огъня, а по-скоро като начало на простуда, и горчивина плъзва по небцето на първите любовни надежди… Това започна, когато Вайсман го доведе в Европа: откритието, че любовта между тези мъже, веднъж преминала елементарните опипвания и оргазмите, се гради на мъжествени технологии, договори, победи и поражения. И изискваше, в неговия случай, той да започне да служи на Ракетата… Освен проста стоманена ерекция, Ракетата представляваше цяла система, отвоювана от женствената тъмнина и противопоставена на ентропийния безпорядък в симпатичната, но разсеяна Майка Природа: това бе първото нещо, което Вайсман го задължи да научи, първата му стъпка към гражданството в Зоната. Беше му внушено, че проумявайки Ракетата, той наистина ще разбере своята мъжественост…
673
Оватджимба (хереро) — мравоядни хора. — Б.пр.
674
Нджамби Карунга — херероско божество, призовавано само в благодарност за някой неочакван късмет или в случаите, когато всички други начини за получаване на помощ са били неуспешни. — Б.пр.