V. [bg]

Стенсъл гледаше Профейн, изгубил дар слово.

— О, значи искаше да ти отворя вратата…

… и да я затвориш, когато излизаш — довършиха в един глас двамата.

— Давай! — изкозирува Профейн. Стенсъл започна до го спуска отново. Когато Профейн стигна до прозореца, извика: — Хей, Стенсъл. Прозорецът не се отваря.

Стенсъл уви въжето около антената в няколко моряшки полувъзли.

— Разбий го — процеди той.

Внезапно още една полицейска кола профуча по Парк Авеню с вой на сирената и бясно мигащ буркан на покрива. Стенсъл приклекна зад ниския зидан парапет на покрива. Колата продължи. Стенсъл изчака, докато тя се отдалечи към центъра и съвсем заглъхна. И допълнително още една-две минути. После се надигна внимателно и погледна надолу, да види как е Профейн.

Профейн отново бе в хоризонтално положение. Беше покрил глава с велурено си яке си и не помръдваше.

— Какво правиш там? — попита Стенсъл.

— Крия се — отвърна Бени. — Хайде, завърти малко.

Стенсъл разклати въжето и главата на Профейн започна бавно да се отдалечава от стената на сградата. Когато се завъртя на 180 градуса с гръб към стената, наподобявайки скулптурна фигура на чудовище-водоливник, Профейн изрита с двата крака прозореца и ужасяващият трясък на разбито стъкло прозвуча оглушително в нощната тишина.

— А сега ме завърти обратно.

Той стигна до прозореца, влезе вътре и отвори вратата на Стенсъл. Без да губи време, Стенсъл прекоси анфиладата от стаи, влезе в музея, разби витрината, грабна изработената от благородни метали изкуствена челюст и я напъха в джоба си. От съседната стая отново долетя звън от строшено стъкло.

— Какво става, по дяволите?

Профейн разучаваше спокойно обстановката.

— Ако питаш мен, такава единична поразия е нещо много банално и нескопосано — обясни той. — И прилича на кражба с взлом. Затова потроших още няколко, та да не изглежда твърде подозрително.

Отново на улицата, невредими, Профейн и Стенсъл тръгнаха по следите на двамата бродяги, към Сентрал Парк. Беше два след полунощ.

Навлязоха сред дебрите на тесния парков правоъгълник и до едно поточе откриха подходящ по размери камък. Стенсъл седна и извади от джоба си изкуствената челюст.

— Плячката — обяви той.

— Твоя е. Повече зъби не ми трябват. — И особено тези, още по-мъртви от полуживите кастанети в устата му.

— Извънредно благородно от твоя страна, Профейн. Много помагаш на Стенсъл по този начин.

— Да — съгласи се Профейн.

Част от луната надникна иззад облаците. Зъбите, положени върху наклонената повърхност на камъка, се усмихваха на своето отражение във водата.

Пресъхващият храсталак наоколо бъкаше от най-разнообразни форми на живот.

— Нийл ли се казваш? — попита мъжки глас.

— Да.

— Прочетох твоята обява. В мъжката тоалетна на пристанищното управление, третата кабинка от…