Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А сега чак учудващо добре разбираха:
„Огнена въпросителна над 50-годишнината на съветската власт, над целия съветски експеримент от 1918 г. насам“ („Форвертс“). „Солженицин разказва на цял свят истината за страхливостта на комунистическата партия“ („Гардиан“). „Може би някой ден ще възприемаме появата на «Архипелага» като знак за началото на разпадането на комунистическата система“ („Франкфуртер Алгемайне“). „Солженицин приканва към покаяние. Тази книга може да стане главната книга на националното възраждане, ако в Кремъл съумеят да я прочетат“ („Дойче Веле“).
Асоциацията на американските издатели изрази готовност да публикува историческите материали, които съветското правителство би пожелало да противопостави на „Архипелага“. Но — нямаше такива материали. За 50 години не бяха си посъбрали оправдания. И през последната половин година, след като вече имаха книгата в КГБ, — не намериха време. Напечатаха в „Ню Йорк таймс“ безцветна статия на Бондарев (че уж „Архипелагът“ бил за Втората световна война, за Сталинград и генерал Власов, а не за съветските затвори и лагери. А за мен какво? — няма художествена правда, не разбирам нравствеността, антиславянско чувство, национален нихилизъм, скаран съм с целия народ). Напечатаха в „Известия“ статия — пак за генерал Власов, обширна, разгърнах я, мисля си: е, сега ще започнат да опровергават кой е освободил Прага от германците, документите са у тях, които им липсват — ще ги фалшифицират, а аз къде да свикам сега моите съкилийници? Но — не! дори не им стигна нахалството, главното не опровергаха: че единственото бойно действие на Власовите дивизии е бил боят против германците — за Прага.
След като за половин столетие изобщо не бе поумняла, а дори беше се влошила от тарикатските коминтерновски 20-и години, съветската преса умееше и знаеше едно: директните ругатни, грубата хайка. Откри я „Правда“ на 14 януари: „Пътят на предателството“. Материалът — директивен: на другия ден го препечатаха всички големи и местни вестници, това вече е тираж някъде към 50 милиона. Още следващия ден „Литгазета“ посочи и специалния термин за мен: литературен власовец. И за няколко дена той се посипа от всички печатници, от всички витрини. И главното мошеничество: затворите, лагерите изобщо не се споменаваха като тема, цялата осъждана книга представлява оскърбление към паметта на загиналите през войната, а най-важното, с изящно-непрозрачен израз: май (може и да се отстъпи) подлецът имал три леки коли — и това вкусно късче, подхвърлено на тълпата, най ядосва хората: „Гад! Какво му е липсвало?!“
Още на другия ден след сигнала на „Правда“ се започна триседмична атака с телефонни обаждания в московското ни жилище. Новото оръжие на XX век: с безличното църкано на телефонния звънец можете да проникнете в заключена къща и да ужилите събудения в сърцето, без самият вие да се надигнете от служебното си бюро или от креслото с коктейла.
Започна се — с хулиганско изръмжаване: „Повикай Солженицин!“ — „А кой сте вие?“ — „Повикай го, аз съм му приятел!“ Жена ми затвори телефона. Пак се звъни. Взе слушалката мълком (нито „да“, нито „не“, нито „слушам“) — същият хулигански хриптящ крясък: „Ние, макар и да сме лежали по лагерите, не сме продавали родината си, разбра ли?? Това куче няма да го оставим да шета, стига толкоз!!“ (Лекторът от ЦК през декември — дословно, само че без „куче“.) Телефонната атака беше по-неочаквана, по-непривична работа, изискваше нерви, мигновена преценка, находчиви отговори, твърд глас (няма да ни стреснете, не се мъчете). Аля бързо овладя тези неща, добре се оправяше. Слушаше, слушаше всичките ругатни мълком, после тихо: „Кажете ми: заплатата в КГБ два пъти месечно ли я раздават или веднъж както в армията?“ — на другия край на жицата в такива случаи винаги се объркваха. Или дори поощряваше с междуметия, оставяйки ги да се изприказват, после: „Това ли беше всичко? В такъв случай съобщете на Юрий Владимирович (тоест на министъра на КГБ), че с такива тъпи кадри ще загази.“ Обаждаха се толкова дирижирано непрестанно, че не оставяха пролука да се промуши наш приятел, пък ако не вдигнеш слушалката — може би тъкмо приятел ти звъни? Все пак можахме и ние да съобщим за този пороен дъжд (и още същата вечер западните радиостанции, да им дава Господ здраве, вече предаваха за телефонната атака). Гласове — мъжки и женски, ругатни, закани, мръсотии — и така непрекъснато до един часа през нощта, после почивка — и отново от 6 заранта. От време на време се обаждаха и на Чуковская в Переделкино, оскърбяваха Лидия Корнеевна, викаха мен: „Жена ти е зле.“ (Не случайно всичко това съвпадна тъкмо през тия дни с изключването на Л. К. от Съюза на писателите, отчасти и като отмъщение, че ме е приютила. Успях и да отговоря, чрез кореспондентите [35]. За щастие някой ни беше донесъл наскоро приспособление за записване на телефонните разговори на диктофон, а аз пак по телефона, без да се стеснявам от КГБ, инструктирах Аля — как да го включи — и тя по телефона ми демонстрира възпроизвеждането: внимавайте, ще съберем на касета най-големите бисери… Цивилизацията ражда оръжие — ражда и контраоръжие. Подейства им, станаха по-предпазливи, взеха да говорят по-меко, да се правят на съчувственици („страхуваме се, че ще го арестуват!“).