Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Всички се бяха въздържали да задават въпроси за вълчето, преди младите жени да се стоплят и нахранят и преди да бъде обърнато необходимото внимание на малкото на вълчицата. Макар че бе почувствала силен глад, сега Айла с мъка преглъщаше залъците. Продължаваше да се взира в посоката, в която се бе отдалечил Джондалар. Всички останали бяха успели да се съберат в Огнището на Мамута, предвкусвайки вълнуващия и необикновен разказ за приключението, което по-късно щеше да се разказва и преразказва многократно. Независимо от нейното настроение, те всички жадуваха да научат как се бе случило то така, че тя се бе върнала в землянката с вълче.
Първа започна Диджи. Тя разправи за странните обстоятелства около попадналите в примките бели лисици. Сега вече тя бе съвсем сигурна, че именно черната вълчица, отслабнала и гладна, неспособна да се справи сама с елен, кон или бизон, е била принудена да отмъква лисиците от примките за храна. Айла предположи, че черната вълчица може да е проследила стъпките на Диджи от капан до капан, когато ги е залагала. После Диджи разказа как Айла търсела бяла кожа, за да направи нещо за един човек, но този път не искала да бъде от бели лисици, затова проследила хермелините.
Джондалар пристигна, когато разказът вече бе започнал и се опита да остане незабелязан, седнал край далечната стена. Вече съжаляваше и се укоряваше за това, че си бе тръгнал така прибързано, но когато чу забележката на Диджи, усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Ако Айла правеше нещо от бяла кожа за някого и не искаше то да бъде от зимна лисица, то вероятно причината беше, че тя вече бе дала на този някого кожа от бяла зимна лисица. А той знаеше на кого тя бе подарила бели лисичи кожи на церемонията по осиновяването и. Джондалар затвори очи и сви юмруци в скута си. Така не му се искаше да мисли за това, но не можеше да пропъди натрапчивите мисли. Айла сигурно правеше нещо за тъмнокожия мъж, който изглеждаше зашеметяващо в бели кожи; за Ранек трябва да е.
Ранек също се чудеше кой ли е този някой. Подозираше, че е Джондалар, но се надяваше, че може да е някой друг, може би дори самият той. Все пак това му подсказа една идея. Независимо от това, дали тя правеше нещо за него или не, той може, да направи нещо за нея. Спомни си вълнението и радостта и когато и подари гравирания кон и му стана драго при мисълта, че може да извае още нещо за нея; нещо, което отново ще я развълнува и зарадва, особено сега, когато големият русокос мъж се бе отделил от нея. Присъствието на Джондалар винаги го караше да се въздържа, но след като той доброволно се бе отказал от привилегированото си положение и бе напуснал леглото и огнището и, Ранек се чувстваше свободен да я ухажва по-настойчиво.
Вълчето изскимтя в съня си и Айла, която седеше на ръба на нара, протегна ръка и го помилва, за да го успокои.
Единствените мигове от краткия му живот, в които то се бе чувствало така удобно и сигурно, както сега, бяха моментите, когато се бе сгушвало в майка си, а тя много пъти го бе оставяла самичко в студената тъмна бърлога. Но ръката на Айла го бе измъкнала от онова мрачно и пусто място и му бе дала топлина, храна и чувство за безопасност. То се успокои от гальовното и докосване и дори не се събуди.
Айла остави Диджи да продължи разказа, като само допълваше и поясняваше думите и. Не и се говореше много-много, пък и беше и интересно, че историята на другата млада жена звучеше по-различно от начина, по който тя би предала случилото се. Беше също толкова вярна, но гледната точка беше различна и Айла остана малко изненадана от някои впечатления на своята спътничка. Самата тя не смяташе, че ситуацията бе толкова опасна. Диджи се бе изплашила от вълка много повече; тя изглежда не разбираше добре поведението на тези животни.
Вълците бяха едни от най-нежните хищници, при това с много, предугадимо поведение, ако човек обръща внимание на сигналите, които подават — белките бяха къде-къде по-кръвожадни, а мечките — много по-коварни. Вълците рядко нападаха хора.
Но Диджи не виждаше нещата така. Според нейния разказ вълкът бе нападнал Айла свирепо и Диджи се бе изплашила. Ситуацията действително бе опасна, но дори Айла да не беше отблъснала вълчицата, нейното нападение бе само с отбранителна цел. Можеше да бъде наранена, но едва ли щеше да бъде убита, а и вълчицата бе отстъпила още при първата възможност да грабне мъртвия хермелин и да се отдалечи. Когато Диджи описа как Айла се бе вмъкнала с главата напред във вълчата бърлога, всички обитатели на бивака я зяпнаха със страхопочитание. Тя беше или много, храбра, или безразсъдна, но Айла не мислеше така. Просто знаеше, че наоколо няма други възрастни вълци, липсваха други следи. Черната вълчица беше самка, вероятно далеч от родната си територия, и беше мъртва.