Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— Вълче, ей малко вълче, тук ли си? — извика тя и като си спомни звуците, които много пъти беше чувала да издават вълци, изскимтя умолително. После се ослуша. От най-дълбоката и тъмна ниша на бърлогата се дочу тихо скимтене и на Айла и се прииска да извика от радост.
Пропълзя към звука и отново изскимтя. Ответният звук беше наблизо и в този момент видя две блестящи очички, но когато посегна да хване вълчето, то отскочи, изсъска и тя почувства острото убождане от зъбите му върху ръката си.
— Ох! Ти си бил побойник! — възкликна Айла и се усмихна, — значи още има живец в теб. Ела, малко вълче. Всичко е наред, Не се бой. Хайде.
Тя отново посегна да хване малкото вълче, скимтейки умолително и усети в ръцете си мъхнато кълбо. Като го хвана здраво, тя задърпа вълчето, което плюеше и се съпротивляваше. След това се измъкна от бърлогата.
— Диджи, виж какво намерих! — каза Айла, победоносно усмихната, вдигайки високо малкото сиво мъхнато вълче.
22
Излязъл отвън, пред землянката, Джондалар крачеше между главния вход и пристройката за конете. Дори през топлата дреха, един от старите анораци на Талут, усети спадането на температурата, когато слънцето се наклони към хоризонта. Вече няколко пъти бе изкачвал склона в посоката, в която се бяха отправили Айла и Диджи и възнамеряваше да го стори отново.
Опитваше се да потисне безпокойството си още от сутринта, когато двете млади жени бяха излезли. Когато, рано следобед, за пръв път закрачи разтревожено пред землянката, останалите се усмихнаха снизходително, но сега вече той не бе единственият, който се тревожеше. На няколко пъти самата Тюли се бе изкачвала до гребена на склона, а Талут вече говореше, че трябва да се събере група, която да иде да ги търси с факли. Дори Уини и Рейсър изглеждаха неспокойни.
Щом блестящото огнено кълбо на запад се плъзна зад върволицата от облаци, обрамчили земния контур, то придоби резките очертания на яркочервен кръг светлина; кръг, дошъл от друг свят, без дълбочина и измерения, твърде идеален, твърде симетричен, за да бъде част от естествената природна среда. Но блестящият червен ореол оцветяваше облаците и придаваше по-здравословен вид на бледото лице на своя неземен спътник, което току-ще се бе появило на изток.
Джондалар тъкмо се канеше да изкачи склона отново, когато на билото се появиха две фигури с рязко очертани силуети на фона на бледолилавото небе, което преливаше в тъмносиньото на нощта. Над тях блещукаше една единствена звезда. Той въздъхна с облекчение и се облегна на свода от бивници — усещаше, че му се вие свят след внезапно напусналото го напрежение. Бяха живи и здрави. Айла беше в безопасност.
Но защо ги нямаше толкова време? Би трябвало да съобразят, че останалите ужасно ще се разтревожат. Какво ли е могло да ги забави толкова? Може да са били в беда. Трябваше да ги последва.
— Ето ги! Идват! — развика се Лати.
От землянката наизскочиха полуоблечени хора, а онези, които стояха отвън и бяха с топли връхни дрехи, се втурнаха да ги посрещнат.
— Защо се забавихте толкова? Вече почти се стъмни. Къде бяхте? — заразпитва Джондалар, още щом Айла стигна землянката.
Тя се взря в него с изненада.
— Нека първо да влязат вътре — предложи Тюли. Диджи знаеше, че майка и е ядосана, но двете с Айла бяха прекарали цял ден навън, бяха изморени, а времето бързо застудяваше. Упреците и обвиненията можеха да почакат докато Тюли се увереше, че са добре. Накараха ги да влязат бързо — през преддверието, право в готварското огнище.
Диджи, доволна че може да свали товара от раменете си, смъкна трупа на черната вълчица, който се бе вкочанил и приел формата на рамото и. Когато я хвърли на рогозката, се чуха възгласи на изненада и Джондалар пребледня. Значи наистина са били в беда.
— Та това е вълк! — възкликна Друез, зяпнал сестра си със страхопочитание. — Откъде го взехте?
— Почакай да видиш какво носи Айла — отвърна Диджи, докато изваждаше белите лисици от раницата си.
Айла изпразваше замръзналите хермелини от торбата си с една ръка, а с другата внимателно придържаше топлата си кожена туника в областта на диафрагмата си.
— Тези хермелини са много красиви — каза Друез, макар да не бе толкова впечатлен от малките бели хищници, колкото от черния вълк, но не искаше да я обиди.
Айла се усмихна на момчето, после развърза каишката, която опасваше анорака и и извади изпод него малко рунтаво и сиво кълбо. Всички отправиха погледи към него. Изведнъж то се размърда.