Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Нямаше нищо по-невярно от това. Той съжаляваше, че беше постъпил така прибързано, срамуваше се от незрялото си поведение и беше уверен, че вече не е желан след рязкото си напускане. Не мислеше, че усмивката и е предназначена за него. Предположи, че е следствие от успешното запознанство на животните, но изведнъж тази усмивка го изпълни с такава мъчителна любов и копнеж, че не можеше да понесе близостта и.
Ранек видя как Айла проследи с поглед отдалечаващия се едър мъж. Чудеше се колко ли време щеше да продължи раздялата им и какви щяха да бъдат последиците от нея. Макар че се страхуваше да таи надежда, не можеше да не си мисли, че отсъствието на Джондалар би могло да увеличи шансовете му да спечели Айла. Той донякъде съзнаваше, че е част от причината за раздялата им, но долавяше, че проблемът между тях е много по-дълбок. Ранек беше демонстрирал своя интерес към Айла и двамата не бяха показали с нещо, че той е напълно неуместен. Джондалар не му се беше противопоставял с изявление, че има твърдо намерение да заживее с Айла в абсолютно партньорство; просто бе подтиснал гнева си и се бе оттеглил. И макар че Айла не го беше насърчила, тя не беше го и отблъснала.
Айла наистина се радваше на компанията на Ранек. Не можеше точно да определи какво караше Джондалар да се държи така хладно и сдържано, но беше сигурна, че той намира нещо неуместно в поведението и. Докато ухажващото присъствие на Ранек създаваше усещането, че поведението и не е съвсем неадекватно.
Лати бе застанала до Айла със светнали очи, издаващи интереса и към вълчето, което младата жена държеше. Ранек се присъедини към тях.
— Това беше гледка, която никога няма да забравя, Айла — каза той. — Как това мъниче допря муцунката си до ноздрите на огромния кон. То е едно храбро малко вълче.
Тя вдигна очи и се усмихна, толкова доволна от похвалата на Ранек, колкото би била, ако животинчето бе нейно собствено дете.
— Отначало Вълчо се изплаши. Конете са много по-големи от него. Радвам се, че толкова бързо се сприятелиха.
— Така ли ще се казва? Вълчо? — попита Лати.
— Не съм мислила сериозно за това. Макар че наистина изглежда подходящо име.
— Не мога да измисля по-подходящо — съгласи се Ранек.
— Ти какво ще кажеш, Вълчо? — попита Айла, като вдигна вълчето и се взря в него.
То зарита във въздуха, после радостно се протегна към нея и я близна по лицето. Всички се усмихнаха.
— Мисля, че му харесва — каза Лати.
— Айла, ти наистина познаваш добре животните — каза Ранек, след това я погледна изпитателно и добави, — Има нещо, за което искам да те попитам, все пак. Откъде знаеше, че конете няма да го наранят? Вълчите глутници преследват и нападат коне, а аз съм виждал и как коне убиват вълци. Те са смъртни врагове.
Айла се замисли.
— Не знам точно как. Просто го почувствах. Може да се дължи на Бебчо. Пещерните лъвове също убиват коне, но само да беше видял как Уини се отнасяше с него, когато беше мъничък. Пазеше го, сякаш му беше майка, или поне леля. Уини разбра, че едно малко вълче не може да я нарани, а изглежда същото се отнася и за Рейсър. Мисля, че ако започнеш да ги приучваш още като бебета, много животни могат да се сприятелят, а също и с хората.
— Затова ли Уини и Рейсър са ти приятели? — попита Лати.
— Да струва ми се, че затова. Имахме време, за да свикнем един с друг. От това се нуждае и Вълчо.
— Мислиш ли, че може да свикне с мен? — попита Лати с такъв копнеж, че Айла се усмихна на познатото и чувство.
— Ето — каза тя и подаде вълчето на момичето. — Подръж го.
Лати притисна топличкото шаващо животинче до гърдите си и допря буза до пухкавата му козина. Вълчо я лизна по лицето и с това я включи в глутницата си.
— Мисля, че ме харесва — каза Лати. — Току-що ме целуна!
Айла се усмихна на неподправената и радост. Знаеше, че такова приятелско отношение е естествено за малките вълчета; изглежда и хората, подобно на възрастните вълци, не можеха да му устоят. Чак когато пораснеха, вълците ставаха стеснителни, заемаха отбранителна позиция и проявяваха подозрителност към непознати.
Младата жена наблюдаваше с любопитство вълчето, докато Лати го държеше. Козината на Вълчо все още бе обагрена в равномерния тъмносив цвят на новородено. Едва по-късно по нея щяха да се появят тъмните и светли ивици, типични за възрастния вълк — ако това изобщо станеше. Неговата майка бе абсолютно черна, даже още по-тъмна от вълчето и Айла се зачуди какъв ли ще бъде цветът на Вълчо един ден.