Танц с дракони

— Благодаря. — Мелисандра отпи, преглътна и го удостои с усмивка. Това го накара да се изчерви. Момчето бе наполовина влюбено в нея, знаеше тя. „Страхува се от мен, желае ме и ме боготвори.“

При все това Деван не беше доволен, че е тук. Беше се гордял много, че служи като скуайър на крал, и се беше почувствал уязвен, когато Станис му заповяда да остане в Черен замък. Като на всяко момче на неговата възраст главата му беше пълна с мечти за слава: несъмнено си беше представял храбростта, която е щял да прояви при Дълбоки лес. Други момчета на неговите години бяха заминали на юг да служат като скуайъри на кралските рицари и да влизат в битка редом с тях. Това, че Деван бе оставен тук, сигурно му се бе видяло като укор, наказание за някакъв негов провал или може би за провал на баща му.

Всъщност беше тук, защото Мелисандра бе помолила за него. Четирите най-големи сина на Давос Държеливия бяха загинали в битката на Черната вода, когато кралският флот бе погълнат от зелен огън. Деван беше петият поред и щеше да е в по-голяма безопасност тук с нея, отколкото до краля. Лорд Давос нямаше да ѝ благодари за това, не повече, отколкото самото момче, но според нея Държеливия бе понесъл достатъчно скръб. Колкото и подведен да беше, верността му към Станис бе несъмнена. Беше го видяла в пламъците.

Деван беше схватлив, умен и способен, което трудно можеше да се каже за повечето от свитата ѝ. Станис бе оставил десетина от мъжете си, за да ѝ служат, когато замина на юг, но повечето от тях бяха безполезни. Негово величество се нуждаеше от всеки меч, тъй че можеше да остави само старци и сакати. Един беше ослепял от удар в главата в битката край Вала, друг окуцял, когато падащият му кон му строшил краката. Сержантът ѝ беше загубил ръка от кривак на великан. Трима от охраната ѝ бяха скопци, кастрирани от Станис за изнасилване на дивачки. Имаше освен това двама пияници и един страхливец. Последният трябваше да са го обесили, както бе признал самият крал, но произлизаше от благородна фамилия, а баща му и братята му бяха верни поддръжници на Станис от самото начало.

Това, че имаше охрана, несъмнено щеше да принуди черните братя да се отнасят почтително, знаеше червената жрица, но никой от мъжете, дадени ѝ от Станис, нямаше да е от голяма полза, ако изпаднеше в опасност. Беше все едно. Мелисандра от Асшаи не се боеше за себе си. Р’хлор щеше да я защити.

Отпи още глътка вода, остави чашата, примигна, протегна се и стана от стола си. Мускулите ѝ бяха схванати и сковани. След толкова дълго взиране в пламъците ѝ трябваха няколко мига, за да се приспособи към сумрака. Очите я смъдяха, но ако ги разтъркаше, щеше да стане само по-лошо.

Видя, че огънят е догорял.

— Деван, още дърва. Кой час е?

— Почти призори, милейди.

„Призори. Още един ден ни е даден, слава на Р’хлор. Ужасите на нощта отстъпват.“ Беше прекарала нощта в стола си край огъня, както правеше често. След като Станис замина, почти не лягаше в леглото. Нямаше време да спи, с бремето на света на раменете ѝ. А се страхуваше да сънува. „Спането е малка смърт, сънищата са шепотът на Другия, който иска да ни завлече всички във вечната си нощ.“ Предпочиташе да седи, окъпана в червеното сияние на блажените пламъци на своя бог, със зачервени страни от вълните топлина, като от целувки на любим. Някои нощи задрямваше, но никога за повече от час. Един ден, молеше се Мелисандра, нямаше изобщо да спи. Един ден щеше да се освободи от сънищата. „Мелъни — помисли си. — Жребий седми.“