Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Вторите синове се върнаха първи, осем дни след като кралицата изпрати призива си. Когато сир Баристан ѝ каза, че капитанът ѝ желае да говори с нея, за миг си помисли, че е Даарио, и сърцето ѝ подскочи. Но капитанът, за когото говореше той, се оказа Бен Плум Кафявия.
Кафявия Бен имаше нашарено от белези обветрено лице, кожа с цвета на стар тик, бяла коса и бръчки в ъгълчетата на очите. Дани толкова се зарадва, като видя коравото му кафяво лице, че го прегърна. Той весело присви очи.
— Чух приказки, че ваше величество ще си взима съпруг, но никой не ми каза, че ще съм аз. — Двамата се засмяха на възмутеното ломотене на Резнак, но смехът секна, когато Кафявия Бен каза: — Заловихме трима ащапорци. Ще е добре ваше величество да ги изслуша.
— Доведи ги.
Дани ги прие сред великолепието на дворцовата си зала с високите свещи, запалени между мраморните колони. Като видя, че ащапорците са примрели от глад, веднага поръча да им донесат храна. Тримата бяха единствените оцелели от петнайсетината, напуснали заедно Червения град: тухлар, тъкачка и обущар.
— Какво е сполетяло останалите от групата ви? — попита кралицата.
— Избити — отвърна обущарят. — В хълмовете северно от Ащапор вилнеят наемници на Юнкай. Ловят и избиват избягалите от пламъците.
— Значи градът е паднал? Стените му бяха дебели.
— Така е — каза тухларят, изгърбен мъж с насълзени очи. — Но бяха стари и се ронеха.
Тъкачката вдигна ръка.
— Всеки ден си казвахме, че драконовата кралица се връща. — Имаше мътни посърнали очи и изпито и тясно лице. — Клеон ви е повикал, казваха, и вие идвате.
„Повика ме — помисли Дани. — Това поне е вярно.“
— Извън стените ни юнкайците жънеха посевите ни и колеха добитъка ни — продължи обущарят. — Вътре гладувахме. Ядяхме котки, плъхове и суха кожа. Конската кожа беше пиршество. Крал Главорез и Кралица Курва се обвиняваха взаимно, че пируват с плътта на убитите. Мъже и жени се събираха тайно да хвърлят жребий и да ядат плътта на този, който извади черното камъче. Пирамидата на Наклоз беше плячкосана и опожарена от тези, които твърдяха, че Кразнис мо Наклоз е виновен за всичките ни беди.
— Други обвиняваха вас — рече тъкачката, — но повечето все още ви обичахме. „На път е“, казвахме си един на друг. „Иде, повела голямо воинство, с храна за всички.“
„Едва мога да изхраня своите хора. Ако бях тръгнала към Ащапор, щях да загубя Мийрийн.“
Обущарят разказа как тялото на Краля касапин било изкопано от гроба и облечено в медна броня, след като Зелената грация на Ащапор я споходило видение, че той ще ги освободи от юнкайците. Брониран и вмирисан, Клеон Велики бил вързан на гърба на примрял от глад кон, за да поведе останките от новите Неопетнени на излаз, но влезли право в железните зъби на легион от Нов Гхиз и били избити до последния мъж.
— След това Зелената грация беше набучена на кол на Площада на наказанието и оставена там, докато издъхне. В пирамидата на Улхор оцелелите си направиха голям пир, който продължи половината нощ, и поляха последната си храна с отровно вино, за да не се събуди никой на заранта. Скоро след това дойде болестта, „кървавото течение“, дизентерия, която уби три четвърти от хората, докато накрая тълпа умиращи обезумя и изби стражите на главната порта.
Старият тухлар се намеси:
— Не. Онова беше работа на здрави хора, бягаха да се спасят от дизентерията.
— Има ли значение? — попита обущарят. — Стражите бяха разкъсани и портите отворени. Легионите на Нов Гхиз нахлуха в Ащапор, с юнкайците след тях и наемниците на конете им. Кралица Курва се би с тях и умря с проклятие на уста. Крал Главорез се предаде и го хвърлиха в бойна яма, за да го разкъса глутница прегладнели псета.
— Дори тогава някои казваха, че идвате — рече тъкачката. — Кълняха се, че са ви видели яхнала дракон и летите, високо над лагерите на юнкайците. Всеки ден ви очаквахме.
„Не можех да дойда — помисли кралицата. — Не смеех.“
— А когато градът падна? — запита настойчиво Скааз. — Тогава какво?
— Започна касапницата. Храмът на Грациите беше пълен с болни, дошли да молят боговете да ги изцерят. Легионите залостиха портите и подпалиха храма. До час пожарите горяха във всяко кътче на града. Пълзяха във всички посоки и се сливаха. Улиците бяха пълни с тълпи, бягащи да се спасят от пламъците, но нямаше изход. Юнкайците държаха портите.