Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Деван хвърли нови цепеници в огъня и пламъците заподскачаха отново, настървени и буйни, прогониха сенките в ъглите на стаята и погълнаха всички нежелани сънища. „Мракът отстъпва отново… за малко. Но отвъд Вала врагът става все по-силен и ако спечели, зората никога повече няма да дойде.“ Зачуди се дали бе видяла наистина неговото лице, взряно в нея от пламъците. „Не. Със сигурност не. Образът му би трябвало да е много по-страшен от онова, студен, черен и твърде ужасен, за да може който и да е човек да го види и да остане жив.“ Беше видяла дървения мъж обаче, а момчето с вълчето лице… бяха негови слуги сигурно… негови поборници, както Станис беше неин.
Отиде до прозореца и отвори капаците. На изток бе започнало да изсветлява, но утринните звезди все още висяха в катраненочерното небе. Черен замък вече бе започнал да се раздвижва, мъже с черни наметала бяха тръгнали през двора да закусят с паница каша, преди да сменят братята си горе на Вала. Няколко снежинки прехвърчаха покрай отворения прозорец, понесени от вятъра.
— Желае ли милейди да закуси? — попита Деван.
„Храна. Да, трябва да ям.“ Някои дни забравяше. Р’хлор ѝ осигуряваше всичката храна, от която се нуждаеше тялото ѝ, но това бе най-добре да се прикрива от смъртни хора.
Джон Сняг ѝ трябваше, не пържен хляб и бекон, но нямаше смисъл да праща Деван при лорд-командира. Той нямаше да се отзове на поканата ѝ. Сняг все още живееше зад оръжейната, в две скромни стаи, заемани преди това от покойния ковач на Стража. Може би не се смяташе за достоен за Кралската кула, или просто не го интересуваше. Това беше грешката му, лъжливото смирение на младостта, което само по себе си беше вид гордост. Никога не е разумно за един владетел да отбягва украсите на властта, защото самата власт в немалка степен произтича от тези украси.
Но момчето не беше и съвсем наивно. Беше достатъчно разумен, за да не идва в покоите на Мелисандра като молител, и настояваше тя да ходи при него, ако ѝ се наложи да говорят. Най-често, когато отидеше, я държеше да чака или отказваше да я види. Това поне беше хитро.
— Искам чай от коприва, сварено яйце и хляб с масло. Пресен хляб, ако обичаш, не пържен. Може да ми намериш и дивака. Кажи му, че трябва да говоря с него.
— Дрънчащата ризница ли, милейди?
— Да. И бързо.
Докато момчето го нямаше, Мелисандра се изми и смени халата си. Ръкавите ѝ бяха пълни със скрити джобове и тя грижливо ги провери, както правеше всяка сутрин, за да се увери, че всичките ѝ прахове са на място. Прахове, които да направят огъня зелен, син или сребрист, прахове, които да накарат пламъка да реве, да съска и да подскача над един човешки ръст, прахове, които да го накарат да пуши. Пушек за истина, пушек за страст, пушек за страх, и гъст черен дим, който можеше да убие човек на място. Червената жрица се въоръжаваше с по щипка от всеки.
Резбованото сандъче, което си беше взела през Тясното море, вече бе опразнено почти три четвърти. А макар Мелисандра да знаеше как да направи още прахове, липсваха ѝ много редки съставки. „Заклинанията ми би трябвало да са достатъчни.“ Тук на Вала беше по-силна, по-силна дори отколкото в Асшаи. Всяка нейна дума и жест притежаваха мощ и можеше да прави неща, които никога преди не бе правила. „Сенките, които хвърлям тук, ще бъдат ужасни и никое същество на мрака няма да устои пред тях.“ С такива магии под властта ѝ скоро едва ли щяха да ѝ трябват повече жалките фокуси на алхимици и пироманти.
Затвори сандъчето, завъртя ключа и го скри в полите си в друг таен джоб. На вратата се почука. Едноръкият ѝ сержант, ако се съдеше по треперливия звук от почукването му.
— Лейди Мелисандра, Властелина на костите е дошъл.
— Пусни го.
Мелисандра се настани отново в стола си до огнището.
Дивакът носеше елек от щавена кожа без ръкави с бронзови шипове под протрито наметало, боядисано на зелени и кафяви петна. „Без кокали.“ Също тъй беше загърнат в сенки, пипала накъсана сива мъгла, полувидими и плъзгащи се пред лицето и фигурата му с всяка стъпка, която направеше. „Грозни неща. Грозни като кокалите му.“ Изострена на челото коса, сближени тъмни очи, хлътнали бузи, мустак, сгърчен като червей над уста, пълна със счупени кафяви зъби.