Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Стените ми са силни обаче.
— Не по-силни, отколкото когато бяхте извън тях. А Синовете на Харпията са отсам стените с нас. Също и Великите господари, както тези, които не убихте, така и синовете на тези, които убихте.
— Знам. — Кралицата въздъхна. — Какво ме съветвате, сир?
— Битка — отвърна сир Баристан. — Мийрийн е претъпкан и пълен с гладни гърла, а вие имате твърде много врагове вътре. Боя се, че не можем да издържим дълго на обсада. Позволете да срещна врага, докато идва на север, на терен по мой избор.
— Да срещна врага — повтори тя. — С освободените, които нарекохте недостатъчно обучени и непускали кръв.
— Всички сме били така в началото, ваше величество. Неопетнените ще им помогнат да се стегнат. Ако имах петстотин рицари…
— Или пет. А ако ви дам Неопетнените, ще ми останат само Бронзовите зверове да държат Мийрийн. — След като сир Баристан не го оспори, Дани затвори очи. „Богове — замоли се, — взехте хал Дрого, който беше моето слънце и звезди. Взехте храбрия ни син, преди да е вдишал. Получихте си кръвния дар от мен. Помогнете ми сега, моля ви. Дайте ми мъдростта да видя пътя напред и силата да направя каквото трябва, за да опазя децата си.“
Боговете не отвърнаха.
Когато отново отвори очи, Дани каза:
— Не мога да надвия двама врагове, един отвътре и един отвън. Ако искам да опазя Мийрийн, трябва да имам града зад себе си. Целия град. Трябва ми… трябва ми… — Не можеше да го изрече.
— Ваше величество? — попита тихо сир Баристан.
„Една кралица не принадлежи на себе си, а на своя народ.“
— Трябва ми Хиздар зо Лорак.
Мелисандра
Никога не беше истински тъмно в покоите на Мелисандра.
На перваза на прозореца ѝ горяха три свещи, да държат навън ужасите на нощта. Други четири мъждукаха до леглото ѝ, по две от всяка страна. Огънят в огнището гореше ден и нощ. Първият урок, който научаваха тези, които щяха да ѝ служат, бе, че огънят не трябва никога, никога да се оставя да угасне.
Червената жрица затвори очи и изрече молитва, а след това отново ги отвори, с лице към огъня в огнището. „Още веднъж.“ Трябваше да е сигурна. Много жреци и жрици преди нея се бяха проваляли заради лъжливи видения — бяха виждали това, което им се иска, а не каквото е изпратил Господарят на Светлината. Станис отиваше на юг към гибел, кралят, понесъл на раменете си съдбата на света, Азор Ахаи прероденият. Р’хлор, разбира се, щеше да ѝ прати видение за онова, което го очакваше. „Покажи ми Станис, боже — замоли се тя. — Покажи ми твоя крал, твоето оръжие.“
Образите заиграха пред нея, златни и пурпурни, мъждукащи, оформящи се, стапящи се и разтварящи се един в друг, странни очертания, ужасяващи и примамливи. Видя отново безоките лица, зяпнали към нея с празни кухини, от които сълзеше кръв. После кулите до морето, рухващи под напора на тъмния прилив, надигнал се от дълбините. Сенки във форма на черепи, черепи, разпадащи се в мъгла, тела, сплетени в похотлива страст, гърчеха се, обръщаха се и се дращеха с нокти. Зад завеси от огън огромни крилати сенки кръжаха под безмилостно синьо небе.
„Момичето. Трябва отново да намеря момичето, сивото момиче на умиращия кон.“ Джон Сняг щеше да очаква това от нея, и то скоро. Нямаше да е достатъчно да каже, че момичето бяга. Той щеше да иска повече, щеше да поиска да знае кога и къде, а тя нямаше отговор. Беше видяла момичето само веднъж. „Момиче сиво като пепел. Докато гледах, се разпадна и се отвя.“
В огнището се оформи лице. „Станис?“, помисли тя само за миг… но не, тези черти не бяха неговите. „Дървено лице, бяло като труп.“ Това ли беше врагът ѝ? Хиляда червени очи заплуваха в надигащите се пламъци. „Той ме вижда.“ До него момче с вълче лице отметна глава и зави.
Червената жрица потръпна. Кръв потече по бедрото ѝ, черна и димяща. Огънят беше в нея, болка, екстаз, изпълваше я, раздираше я, преобразяваше я. Тръпки зной зашариха по кожата ѝ, настойчиви като любяща длан. Странни гласове я зовяха от отдавна отминали дни. „Мелъни“, чу тя женски вик. Мъжки глас извика: „Жребий седми.“ Плачеше и сълзите ѝ бяха пламък. И все пак го пиеше.
От тъмно небе западаха снежинки, а насреща им се вдигна пепел, сивото и бялото закръжиха едно около друго, а огнени стрели се извиха в дъга над дървена стена, и мъртви същества се тътреха безшумно в студа, под огромна сива стръмнина, където в сто пещери горяха огньове. После вятърът се усили и бялата мъгла зафуча, неописуемо студена, и огньовете угаснаха един след друг. След това останаха само черепите.