Танц с дракони

— Не е и Гарт — каза човекът на кралицата, когото знаеше като Алф от Рънимъд, един от първите, заменил своите седем лъжливи богове за истината на Р’хлор. — Гарт е твърде умен за ония диваци.

— Колко? — попита Мъли.

— Трима — каза им Джон, — Черния Джак, Косматия Хол и Гарт.

Алф от Рънимъд нададе вой, толкова силен, че можеше да събуди спящи в Сенчестата кула.

— Сложи го на легло и му дай да пие греяно вино — каза Джон на Трипръстия Хоб.

— Лорд Сняг — промълви Мелисандра. — Ще дойдете ли с мен в Кралската кула? Имам да споделя с вас още неща.

Той я изгледа продължително. Дясната му ръка се сви в юмрук, отпусна се, отново се сви.

— Както желаете. Ед, прибери Дух в покоите ми.

Мелисандра прие това като знак и също освободи охраната си. Прекосиха двора заедно, само двамата. Снегът се сипеше. Тя вървеше толкова близо до Джон Сняг, колкото смееше, достатъчно, за да усети недоверието, изливащо се от него като черна мъгла. „Не ме обича, никога няма да ме обича, но ще се възползва от мен. Добре.“ Мелисандра бе танцувала същия танц със Станис Баратеон, в началото. Всъщност младият лорд-командир и кралят имаха повече общи неща, отколкото всеки от двамата бе готов да признае. Станис беше по-малък син, живял в сянката на по-големия си брат, също както Джон Сняг, незаконният син, винаги бе засенчван от законния си брат, падналия герой, когото хората бяха нарекли Младия вълк. И двамата бяха неверници по природа, недоверчиви и подозрителни. Единствените богове, които истински почитаха, бяха честта и дългът.

— Не попитахте за сестра си — каза Мелисандра, докато се изкачваха по витото стълбище на Кралската кула.

— Казах ви. Нямам сестра. Оставяме близките си настрана, когато изречем думите. Не мога да помогна на Аря, както не…

Замълча, щом влязоха в покоите ѝ. Дивакът беше вътре — седеше на масата и мажеше масло върху парче топъл кафяв хляб с камата си. Беше облякъл костената си броня, видя тя със задоволство. Счупеният великански череп, неговият шлем, беше на стола до прозореца.

Джон Сняг се стегна.

— Ти.

— Лорд Сняг. — Дивакът се ухили, оголвайки кафявите си счупени зъби. Рубинът на китката му заблещука на утринната светлина като смътна червена звезда.

— Какво правиш тук?

— Закусвам. Заповядай, хапни и ти.

— Няма да чупя хляб с тебе.

— Ти губиш. Самунът още е топъл. Хоб това поне прави добре, признавам му го. — Дивакът отчупи залък. — Бих могъл и теб да навестя също толкова лесно, милорд. Онези стражи на вратата ти са лоша шега. Мъж, който е изкачвал Вала петдесет пъти, може да се изкатери през прозорец съвсем лесно. Но каква полза да те убивам? Враните само ще си изберат някой по-лош. — Сдъвка и преглътна. — Чух за обходниците ви. Трябваше да ме пратиш с тях.

— За да ги предадеш на Ревливеца?

— За предателства ли си говорим? Как се казваше онази твоя дивачка, Сняг? Игрит беше, нали? — Дивакът се обърна към Мелисандра. — Ще ми трябват коне. Шест добри коня. И не мога да го направя сам. Няколко от жените на копието, затворени в Къртичиното, ще свършат работа. Жени ще са най-добре за това. Момичето е по-вероятно да се довери на тях и ще ми помогнат да изиграя една хитрина, която съм си наумил.