Танц с дракони

— Остави закуската в покоите ми. — Дивакът най-вероятно щеше да я изяде. — Лорд Сняг има нужда от мен, отвъд Вала. — „Все още не знае, но скоро…“

Навън бе започнал да вали лек сняг. Десетки врани се бяха струпали около портата. Лорд-командирът я беше изпреварил, придружен от Боуен Марш и двайсет копиеносци. Също тъй беше пратил десетина стрелци горе на Вала в случай, че в близките гори се крият врагове. Стражите на портата не бяха хора на кралицата, но все пак я пропуснаха.

Студено и тъмно беше под леда, в тъмния тунел, извиващ се през Вала. Морган тръгна пред нея с факел, а Мерел се задържа отзад с брадва. Двамата бяха безнадеждни пияници, но в този час на утрото бяха трезви. Хора на кралицата, поне на думи, и двамата изпитваха здравословна боязън от нея, а Мерел можеше да бъде внушителен, когато не беше пиян. Днес нямаше да ѝ трябват, но Мелисандра преднамерено държеше край себе си по двама охранители навсякъде, където ходеше. Излъчваше определено послание. „Украшенията на властта.“

Докато излязат северно от Вала, снегът вече валеше силно. Дрипава бяла пелена покриваше раздраната измъчена ивица земя, изпънала се от Вала до края на гората на духовете. Джон Сняг и черните му братя се бяха струпали около три копия на двайсетина разтега по-напред.

Копията бяха осем стъпки дълги и направени от ясен. Едното отляво беше леко извито, но другите две бяха гладки и прави. На върха на всяко имаше набучена отрязана глава. Брадите им бяха пълни с лед, а падащият сняг ги бе покрил с бели гугли. На мястото на очите зееха празни дупки, черни и кървави, зяпнали надолу в безмълвен укор.

— Кои са? — попита Мелисандра враните.

— Джак Бълвър Черния, Хол Косматия и Гарт Сиво перо — отвърна мрачно Боуен Марш. — Земята е почти замръзнала. На диваците им е отнело половината нощ, за да набият копията толкова дълбоко. Може все още да са наблизо. Да ни наблюдават. — Лорд-стюардът примижа към гората.

— Там може да има стотина — рече черният брат с киселото лице. — Хиляда може да са.

— Не — каза Джон Сняг. — Оставили са даровете си в тъмното на нощта и са избягали. — Огромното му бяло вълчище обиколи прътите, подуши, а после вдигна крак и се изпика на копието с главата на Джак Бълвър Черния. — Дух щеше да улови миризмата им, ако все още бяха там.

— Дано Ревливеца да е изгорил телата им — каза мъжът с киселото лице, Ед Скръбния. — Иначе може да дойдат да си потърсят главите.

Джон Сняг сграбчи копието с главата на Гарт Сиво перо и го изтръгна от земята.

— Смъкнете другите две — заповяда и четири врани побързаха да се подчинят.

Бузите на Боуен Марш бяха зачервени от студ.

— Изобщо не трябваше да пращаме обходи.

— Не е моментът, нито мястото да човъркаме тази рана. Не тук, милорд. Не сега. — Сняг се обърна към мъжете, които се бореха с копията. — Вземете главите и ги изгорете. Нищо да не остане освен гола кост. — Сякаш едва сега забеляза Мелисандра. — Милейди. Повървете с мен, ако обичате.

„Най-после.“

— Ако лорд-командирът благоволи.

Щом влязоха под Вала, пъхна ръка под мишницата му. Морган и Мерел тръгнаха пред тях, а Дух застъпва по петите им. Жрицата не проговори, но съзнателно забави стъпките си и там, където стъпваше, ледът започваше да капе. „Няма да пропусне да го забележи.“