Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Дани въздъхна.
— Съжалявам, Бен. Не смея да пусна драконите на свобода. — Виждаше ясно, че той не иска да получи точно този отговор.
Плум почеса посребрелите си бакенбарди.
— Щом драконите няма да натежат на везните, добре… ще трябва да напуснем, преди юнкайските копелета да затворят капана… само че първо накарайте търговците на роби да платят за това, че ще видят гърбовете ни. Плащат на халовете, за да оставят градовете им на мира, защо не на нас? Продаваме им Мийрийн и тръгваме на запад с фургони, пълни със злато, скъпоценни камъни и прочие.
— Искаш да плячкосам Мийрийн и да избягам? Не, няма да го направя. Сив червей, освободените ми готови ли са за битка?
Евнухът скръсти ръце на гърдите си.
— Не са Неопетнени, но няма да ви посрамят. Този ще се закълне в това с копие и меч, ваше величество.
— Добре. Това е добре. — Денерис огледа лицата на мъжете около себе си. Бръснатото теме, навъсен. Сир Баристан, със сбръчканото лице и тъжните сини очи. Резнак мо Резнак, пребледнял и запотен. Кафявия Бен, с бялата коса, с кораво като стара кожа лице. Сив червей, с гладки страни, едър и безизразен. „Даарио трябваше да е тук, и моите кръвни ездачи — помисли тя. — Ако ще има битка, кръвта на моята кръв би трябвало да е с мен.“ Липсваше ѝ и Джора Мормон. „Излъга ме, донасяше за мен, но също така ме обичаше и винаги ми даваше добър съвет.“ — Победих юнкайците преди. Ще ги победим отново. Къде обаче? Как?
— Смятате да излезете на бойното поле? — Гласът на Бръснатото теме бе изпълнен с неверие. — Това ще е глупост. Стените ни са по-високи и по-дебели от стените на Ащапор, а защитниците ни са по-храбри. Юнкайците няма да вземат лесно този град.
— Не мисля, че трябва да позволим да ни обкръжат — възрази сир Баристан. — Войската им е миш-маш, в най-добрия случай. Тези търговци на роби не са войници. Ако ги изненадаме…
— Малко вероятно е — каза Бръснатото теме. — Юнкайците имат много приятели в града. Ще знаят.
— Колко голяма армия можем да съберем? — попита Дани.
— Не достатъчно голяма, да ме прощава ваше кралско величество — отвърна Бен Плум Кафявия. — Какво ще каже Наарис? Ако ще водим тази битка, трябват ни неговите Бурни врани.
— Даарио все още е на полето. — „О, богове, какво направих? Нима го изпратих на смърт?“ — Бен, искам твоите Втори синове да разузнаят враговете ни. Къде са, колко бързо се придвижват, колко са и какво е разположението им.
— Ще ни трябват провизии. И свежи коне също.
— Разбира се. Сир Баристан ще се погрижи за това.
Кафявия Бен се почеса по брадичката.
— Сигурно бихме могли да накараме някои от тях да минат на наша страна. Ако ваше величество може да отпусне няколко торби злато и скъпоценни камъни… просто за да предложим на капитаните им хубава стръв… кой знае?
— Да ги купим, защо не? — Такова нещо ставаше непрекъснато сред свободните дружини в Спорните земи, знаеше Дани. — Да, много добре. Резнак, погрижи се за това. Щом Вторите синове излязат, затворете портите и удвоете стражата на стените.
— Ще бъде изпълнено, ваше величество — отвърна Резнак мо Резнак. — Какво ще правим с тези ащапорци?
„Децата ми.“
— Те идват тук за помощ. За утеха и закрила. Не можем да им обърнем гръб.
Сир Баристан се намръщи.
— Ваше величество, знам как кървавото течение е унищожавало цели армии, ако бъде оставено да се разпространи необуздано. Сенешалът е прав. Не можем да приемем ащапорците в Мийрийн.
Дани го погледна безпомощно. Добре, че драконите не плачеха.
— Както кажете тогава. Ще ги задържим извън стените, докато това… това проклятие не заглъхне. Устройте им лагер край реката, западно от града. Ще им пратим каквато храна можем. Вероятно бихме могли да отделим здравите от болните. — Всички я гледаха. — Да се повтарям ли ще ме карате? Вървете и направете каквото ви заповядах. — Дани стана, мина покрай Кафявия Бен и се изкачи по стъпалата към утешителната самота на терасата си.
Двеста левги разделяха Мийрийн от Ащапор, но ѝ се стори, че небето е по-тъмно на югозапад, зацапано и мъгливо от дима на умиращия Червен град. „Тухла и кръв съградиха Ащапор, и тухла и кръв е народът му.“ Старият стих прокънтя в главата ѝ. „Пепел и кост е Ащапор, и пепел и кост е народът му.“ Опита се да си спомни лицето на Ерое, но чертите на мъртвото момиче непрекъснато се разпадаха.
Когато най-сетне се обърна, сир Баристан стоеше до нея, загърнат в бялото си наметало срещу вечерния хлад.
— Можем ли да се бием все пак? — попита тя.
— Хората винаги могат да се бият, ваше величество. По-скоро попитайте дали можем да победим. Умирането е лесно, но победата идва трудно. Вашите освободени не са достатъчно обучени и не са пускали кръв. Наемниците ви преди служеха на враговете ви, а обърне ли веднъж човек плаща си, няма да се поколебае да го обърне отново. Имате два дракона, които не може да бъдат обуздани, и трети, който навярно сте загубили. Отвъд тези стени единствените ви приятели са лхазарите, които не си падат по войните.