Кладенецът на възнесението

— Какво е това място? — попита намръщено Елънд.

ОреСюр повдигна кучешките си рамене.

— Тогава откъде знаеш, че е тук?

— Проследих я, ваше величество — обясни ОреСюр. — Забелязах посоката, в която се отправяше. Останалото бе само внимателно претърсване.

Елънд се намръщи.

— Доста си обигран в това за кандра.

— Тялото помни всичко. Нюхът също помага.

Стълбището ги отведе до дълъг коридор с няколко стаи в дъното. Елънд закрачи по коридора и изведнъж спря. Един от панелите на ламперията бе отместен и зад него се виждаше скривалище. Вътре нещо помръдваше.

— Вин? — повика я той и пъхна глава през отвора.

Вин се бе свила на топка. Не му отговори. Седеше облегната на стената, с извърната настрани глава.

Елънд се вмъкна при нея.

— Вин? Добре ли си?

Тя си играеше с нещо в пръстите си. Гледаше към стената — към малка дупка в нея. През дупката се процеждаше слънчева светлина.

„Това е шпионка — осъзна той. — Наблюдава какво става на улицата. И къщата не е била магазин, а скривалище на някоя шайка“.

— Навремето мислех, че Кеймън е ужасен човек — прошепна тя.

Елънд я погледна. Поне не изглеждаше да е ранена.

— Кеймън? — попита той. — Твоят главатар преди Келсайър?

Вин кимна. Обърна се към него и обхвана коленете си с ръце.

— Той биеше и убиваше тези, които му се противопоставяха. Беше жесток дори според нормите на уличните престъпници.

Елънд се намръщи.

— Но — продължи тихо Вин, — съмнявам се, че през целия си живот е убил толкова хора, колкото аз снощи.

Елънд сложи ръка на рамото й.

— Вражески войници, Вин.

— Бях като малко дете в стая с буболечки — прошепна тя. Той най-сетне успя да види какво държи. Беше обеца, обикновена бронзова обеца, същата, която носеше винаги. Погледна я и я стисна в шепата си. — Разказвала ли съм ти откъде я имам? — Той поклати глава. — Майка ми ми я е дала — продължи тя. — Не помня как е станало — Рийн ми разказа. Майка ми… чувала гласове. Убила малката ми сестричка… Сякаш е… предпочела мен пред нея. Наказание за едната, подарък за другата. — Поклати глава. — Целият ми живот е изпълнен със смърт, Елънд. Смърт за сестричката ми, смърт за Рийн. Виждах да измират членове на шайката, Келсайър срази лорд Владетеля, после моето копие се заби в гърдите му. Опитвам се да те лазя и си повтарям, че съм се отървала от това. А после… правя нещо като това снощи.

Елънд не знаеше какво да каже.

— Имала си причина — каза накрая.

— Не, нямах — възрази Вин. — Исках само да ги накарам да страдат. Да ги изплаша до такава степен, че да те оставят на мира. Може да изглежда глупаво, но точно това си мислех.

— Не е глупаво, Вин. Напротив, това е добра стратегия. Показваш силата си пред врага. Плашиш един от главните ни противници, а сега и баща ми ще се страхува още повече. Ти ни спечели време!

— Спечелено с живота на стотици хора.

— Вражески войници, настанили се в нашия град — рече Елънд. — Хора, защитаващи един тиран.

— Келсайър използваше същото оправдание — рече Вин. — Когато избивахме благородници и техните стражи. Казваше, че поддържали Последната империя и затова заслужавали да умрат. Плашеше ме, като говореше така.