Кладенецът на възнесението

Вин спря. По челото на момчето се стичаше пот, краката му трепереха. Тя го погледна в очите и видя а тях неописуем ужас. Това момче не беше Мъглороден. Но въпреки това се опитваше да я спре. Жалък, обезсърчен, Гнеорндин стоеше пред тялото на поваления си баща.

— Бягай, синко — каза Сет уморено. — Няма какво да правиш тук.

Момчето се разтрепери, после заплака.

„Сълзи?“ — помисли Вин и някакъв странен облак забули съзнанието й. Тя вдигна ръка и с изненади установи, че нейните бузи също са мокри.

— Ти нямаш свой Мъглороден — прошепна тя.

Сет се надигна и опря гръб в стената. Погледна я.

— Тази нощ срещу нас нямаше нито един аломант — продължи тя. — Използвал си ги всичките при опита за покушение в залата на Събора.

— Още преди месеци пратих единствените аломанти, с които разполагах, да те нападнат — отвърна Сет. Те бяха последната ми надежда да те премахна. Но дори те не бяха от моето семейство. Родът ни е покварен от кръв на скаа — Алриане е единственият ми аломант, родил се в семейството от векове.

— И дойде в Лутадел…

— Защото Страф рано или късно щеше да ми види сметката — довърши мисълта й Сет. — Можех да успея само ако те премахнех веднага. Затова ги пратих всичките срещу теб. След провала вече нямах избор освен да превзема града и да се добера до атиума, за да си набавя още аломанти. Но не се получи.

— Защо просто не ни предложи съюз?

Сет се засмя и се понадигна още малко.

— Никой не постъпва по този начин в политиката. Или вземаш, или вземат от теб. А и винаги съм обичал да играя рисковано. — Погледна я в очите и повтори: — Направи каквото трябва.

Вин потрепери. Вече не усещаше сълзите си. Не усещаше почти нищо.

„Защо? Защо така се притъпиха чувствата ми?“

Стаята започна да се люлее. Вин се обърна и погледна към стената. Дървото се гърчеше и потръпваше като умиращо животно. Отвътре щръкнаха пирони, след това цялата стена полетя към тях. Горящи трески, дъски и пирони се разхвърчаха във въздуха встрани от облечения в черно човек. Зейн стоеше извърнат с рамо към тях, отпуснал ръце, с лице, вещаещо смърт.

От върховете на пръстите му капеше кръв — всъщност течеше на струйки. Той погледна над горящите останки от стената, усмихна се. След това влезе.

— Не! — извика Вин и скочи срещу него.

Зейн спря, погледна я изненадано, направи крачка встрани, заобиколи я и продължи към Сет.

— Зейн, остави го! — викна Вин, Тласна се над пода и посегна към ръката му. Кръвта върху черния плат бе неговата.

Зейн се дръпна. Обърна се към нея и я погледна с любопитство. Тя отново посегна, но той се отстрани със свръхестествена бързина: надигра я както опитен майстор фехтовач би надиграл дете.

„Атиум — помисли Вин. — Вероятно го е разпалил от самото начало. Но какъв смисъл… тези хора не представляваха сериозна заплаха“.