Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
– С други думи, започнали сте да си сътрудничите с него.
– Дадохме му нова самоличност, като му осигурихме единствено паспорт и малко пари. Справяше се сам с живота. За това бе обучен.
Микаел дълго мълча, опитвайки се да смели информацията. След това погледна Бьорк.
– Предния път, когато бях тук, ме излъга.
– Така ли?
– Твърдеше, че си се запознал с Бюрман в полицейския клуб по стрелба през осемдесетте. Всъщност първата ви среща е била доста по-рано.
Гунар Бьорк кимна замислено.
– Отговорих така машинално. Тази информация е секретна, а и нямаше причина да навлизам в подробности относно запознанството ни. Направих връзката едва когато ме попита за Зала.
– Разкажи ми как стана.
– Бях на трийсет и три и от три години работех в Сепо. Бюрман беше на двайсет и шест и току-що се беше дипломирал. Получи работа при нас и отговаряше за някои юридически дела. Всъщност бе нещо като практикант. Бюрман е родом от Карлскруна и баща му е работил за военното разузнаване.
– И?
– Всъщност и двамата с Бюрман бяхме напълно неквалифицирани, за да работим по случая на Залаченко, но той се свърза с шведските власти в деня на изборите през 1976 г. В полицията нямаше жива душа – всички бяха или в отпуск, или трябваше да изпълняват охранителни функции. Точно в този момент Залаченко реши да влезе в полицейското управление в Нормалм, да обясни, че търси убежище и че иска да разговаря с някого от тайната полиция. Не посочи конкретен човек. Аз бях дежурен и си мислех, че става въпрос за някакъв обикновен бежанец, затова взех Бюрман с мен да ми помага. Срещнахме се със Залаченко в полицейското управление в Нормалм.
Бьорк разтърка очи.
– Той съвсем спокойно ни уведоми как се казва, кой е и за кого е работил. Бюрман водеше записки. След известно време осъзнах с кого си имам работа и едва не припаднах. Прекратих разговора и изведох Залаченко и Бюрман по най-бързия възможен начин от сградата на полицията, където всички можеха да ни чуят. Не знаех какво да правя, затова наех стая в хотел „Континентал“ срещу Централна гара, напъхах вътре Залаченко, оставих Бюрман да го пази, слязох на рецепцията и се обадих на началника си.
Изведнъж се разсмя.
– Често си мисля, че се държахме като пълни аматьори. Но така стояха нещата.
– Кой беше началникът ти?
– Това няма значение. Не възнамерявам да назовавам още хора.
Микаел вдигна рамене и не се опита да го убеждава.
– И двамата с шефа ми съзнавахме, че трябва да се отнесем към случая с най-голяма дискретност и да въвлечем в него колкото се може по-малко лица. Всъщност с Бюрман много сбърках, случаят беше доста над нивото му, но тъй като вече бе запознат с тайната, решихме, че е по-добре да оставим него, вместо да назначаваме някой друг. Предполагам, че началниците ми разсъждаваха по същия начин за новобранец като мен. Общо седем човека, свързани с тайната полиция, знаеха за съществуването на Залаченко.
– А сега колко хора знаят за историята?
– От 1976 г. до началото на деветдесетте… Всичко на всичко двайсетина човека от правителството, върховното командване на армията и Сепо.
– А след това?
Бьорк сви рамене.
– След разпада на Съветския съюз той вече не беше интересен.
– Какво се случи след идването на Залаченко в Швеция?
Бьорк не продума толкова дълго, че Микаел взе да губи търпение.
– Ако трябва да съм честен… Залаченко се оказа златна мина и въвлечените в историята служители направиха кариера благодарение на него. Не ме разбирай погрешно, имаше страшно много работа. Определиха ме за негов ментор и през първите десет години се срещахме ако не всеки ден, то поне няколко пъти седмично. Говорим за най-важните години, когато той притежаваше актуална информация. Трябваше обаче и да го държа под око.
– Какво имаш предвид?
– Залаченко е хлъзгав като риба. Може да е невероятно чаровен, но и параноичен и луд. Имаше периоди, през които злоупотребяваше с алкохол и проявяваше склонност към насилие. Неведнъж ми се е налагало да излизам през нощта, за да го измъквам от разни каши.
– Например…
– Например веднъж в една кръчма се беше се сдърпал с някого и пребил двамата пазачи, които се опитвали да го усмирят. Залаченко е доста нисък и кльощав мъж, но притежава невероятни умения в ръкопашния бой и за съжаление понякога ги демонстрира при неподходящи обстоятелства. Веднъж дори се наложи да го прибирам от полицията.